Балканските стени на Сърджан Драгоевич (накратко за "Парад")

На Балканите обичаме да издигаме стени. Високи, двуметрови зидове, които да ни пазят от непознатия свят. Огради, с които да защитим собствените си малки светове от непознатото, от чуждото, което винаги ни изглежда лошо. Независимо дали е съседната държава, съседният двор или някой, различен от нас. Затова само на Балканите има хора, които могат толкова добре да разберат и да покажат различията и страховете от тях.

Сърджан Драгоевич е от многото балкански режисьори, за които войната между различията има барутен вкус, но е сред малкото, които успяват да покажат войната между тези различия повече със смях, отколкото със сълзи. Последният му засега филм “Парад” ("Parade", 2011) избира за основа истинската история на първите гей-паради, организирани в Белград, на които се стига до кървави сблъсъци с неонацисти. И успява да предаде не само балканската хомофобия, не само мачовския хумор и симпатията към отритнатото гей-общество, а и цяла югославска лавина от неразбиране, затваряне, стремеж само ти да си правият и правилният, която години наред разкъсваше бившата конфедерация от войни.

Наред с голямата война, онази на големите мъже и големите битки, на куршумите и танковете, тече и една малка, незабележима наглед война. Тя е дребна, в дребните жестове на личните вражди, в неотстъпчивостта към другия, в подозрението, с което подхождаш към различните. Но завъртени от голямата война, забравяме, че точно тези малки битки са я довели пред вратите ни. В “Парад” Драгоевич избира да покаже една точно такава наглед малка битка – гей-обществото на Белград срещу млади неонацисти, стари бивши военни (които трибуналът в Хага би търсил, ако имаше повече сили) и патриархалния балкански морал.

Като всеки хубав филм и в този има любовна история, даже няколко, има смях, има пътуване и много оригинален хумор. Има и кръв, и неочаквани сълзи, и финал, който дойде изведнъж. Отвъд битката на хората с различна сексуална ориентация да покажат, че ги има, Драгоевич оставя въпросите за това колко сме готови да приемем различията у другите – били те расови, от личния живот или от националността. Колко сме толерантни всъщност и не е ли ежедневието ни една постоянна борба между това, което искаме да бъдем, и това, което другите очакват? И ако едно по-старо поколение е хвърляло гранати и е убивало в името на национализма си, не прилича ли и по-младото на него с отказа си да погледне и приеме този, който не прилича на него, макар да няма бомби, а само бухалки?

Преди около 20 години, в разгара на войната в бивша Югославия, България ми изглеждаше на косъм да попадне също в конфликта. Бомбите тогава изглеждаха близо, а мракът на пост-социализма беше обхванал всички в страха какво ще се случи. Тогава, с детска наивност (а знаех, че е наивно), си лягах рано, за да избягам от страха, че войната ще се пренесе точно тази нощ към мен. Порасналите бягат по друг начин – в скривалища, в себе си, далеч в други държави и градове... Но никога не могат да избягат от себе си и от войните, които сами си носим. Историята на “Парад” може да се е случила в Белград, но може да се случи и на още много, много други места. Тя продължава да се случва с подозрението към различния, с ежедневна любов, чрез която се бориш да запазиш една по-голяма, с проглеждането и болката по загубените хора и места, за които преди това никога не би помислил, че ще ти липсват.

Сюжетът:

Лимон (Никола Койо) е бивш военен, който носи всички белези на балканския страшен мъж – дотам, че държи пистолети във вазите, вместо цветя. Бисерка (Христина Попович с изключително добра роля) е кандидат-втората му жена, която се е заела да организира невиждана сватба и намира идеалната агенция, която да й помогне. Само че с една подробност – собственикът и главен арт-организатор Мирко (Горан Йевтич) е гей. След няколко недоразумения между партньора му – ветеринарният лекар Радмило (Милош Самолов), и Лимон, агенцията се съгласява да направи сватбата-мечта. С условието бившият военен и неговите приятели да охраняват гей-парада в Белград. Нищо обаче не е толкова лесно и по балканските пътища, в розова кола, Лимон и Радмило се отправят на едно пътуване колкото в миналото, толкова и в неочаквани бъдещи приятелства.

А междувременно един от организаторите на нападенията срещу гей-обществото се оказва синът на Лимон от първия му брак. И така, баща и син застават един срещу друг, докато балканският хумор внезапно преминава в балканска драма. Дълбока, тежка и необратима, със смях и сълзи, след които никога няма да виждате малкия свят наоколо както досега.

Das Man

Те нямат въпроси,
а търсят неистини,
те гледат на дните си
като на нещо измислено.

Тези дни ще се случат
ако друг ги поиска,
той ще пише сценария
и ще се смее неискрено.

Той ще дава и ролите,
във които ще влизат,
всеки път ще е същото -
Той е Цезарят, те са робите.

Те си носят кръстове,
без които не могат,
приковани в безсилие
от първата дума до гроба.

В боговете измислени
трябва някой да вярва,
как ли иначе ще са живи,
ако с разума им изневеряват?

Как ще вдигат ръцете си
с милостиня във шепите
и ще хвърлят трохите,
ослепели от себе си?

Кой ще гледа с въздишка
тези храмови идоли,
кой ще вгражда душата си
в техните зидове?

Кой ще дръпне завесата
в театралната драма,
ще разгони суфльорите,
ще открие измамата?

Кой ще пише трагедии
със собствени думи,
ще обръща посоките
и ще търси сметки
за всичко изгубено?

Кой ще хване синьото,
заключено в шепите,
да рисува небето,
откраднато от сърцата ни?

И нима ще остане
още нещо от вчера,
още стари отломки
и отровни химери?

Утре няма описано,
в утре няма програма,
утре всъщност се ражда
от една днешна, омръзнала драма.

Смъртоносната алчност срещу пчелите

Всяка една сутрин, когато светът се изправя пред очите ни, когато виждаме и веднага забравяме колко е прекрасен, толкова малко са хората, които благодарят на едно от най-големите чудеса на природата, без които земята, въздухът, дори небето нямаше да е същото. Всяка сутрин почти всеки от нас забравя да благодари на милиардите малки същества, без които светът нямаше да бъде толкова красив и цветен. Пчелите са надживели няколко епохи и през това време са променили цялата природа до вида, който познаваме днес. Пчелите са нещо повече от производители на мед и насекоми. Без тях на Земята почти нямаше да има цветя, плодове, зеленчуци, а изборът ни на храна щеше да се разпростира основно между пшеница, ориз и царевица. На пчелите дължим растежа на всички цъфтящи растения, те са в основата на над 70% от храната, която се произвежда днес по света.

Хората обичат да се гордеят с това, което изобретяват; с новите хоризонти, до които стигат; със  земите и небесата, които покоряват. Но няма нито един човек, който би могъл да замени дори един кошер. Никое изобретение, никоя лаборатория, никой гений, ничия ръка не би могла да направи това, което правят пчелите.

За изчезването им има много причини. Главната е алчността. Тя обединява отравянето, отказът на пчелари да продължат да се занимават с отглеждане на кошери, липсата на достатъчно цвят и гладната смърт на хиляди пчелни семейства. Алчността трови почвата, от която израстват цветове, смъртоносни за едно от най-важните и неповторими същества на планетата. Алчността са химическите концерни като BASF, Syngenta, Monsanto...Алчността са производители на зърно, искащи да бъдат много богати, много бързо. Алчността е заливането на огромни площи с еднотипни култури, в които няма и едно медоносно цвете. Алчността убива гори, отсича уж ненужни храсти, създава отровни семена и изпълва въздуха с лабораторни смеси, обричайки пчелите на унищожение.

Алчността беше (и дано вече не е) решението на 14 държави, сред които и България, да не искат забрана на смъртоносни пестициди, взето в средата на март. Алчност ще бъде, ако и второто гласуване в ЕС не одобри забраната, алчност, която води до самоунищожение.

В понеделник, 13.30, до Министерски съвет ще има нов протест, с който да кажем, че искаме забрана, защото искаме да има утре. Независимо дали можете да дойдете или не, разпространете съобщението. Ако ние не говорим, тишината и стремежът към пари ще продължат да убиват - първо пчелите, скоро след това и познатия ни прекрасен свят. Ние сме единствените, които могат да убият алчността така, както тя се опитва да убие нас. Помислете за нея като за вирус, който изсмуква живота. Срещу него има само едно лечение - твоят глас.

Канибали на чуждата болка

На 27 февруари, седем дни след като подава оставка, все още действащия премиер Бойко Борисов приема в болница “Лозенец” новият български патриарх. Правителствената пресслужба не пропуска да информира всички накъде се движи кръвното на Борисов и как тупти сърцето му.

По това време, някъде далеч на Изток, лекари във Варна се борят за сърцето на един млад мъж. Приятелите му нямат с какво да му помогнат, освен да молят да се дари кръв. Докато социални мрежи и шепа медии споделяха, че Пламен Горанов има нужда от кръвопреливане, казионните се бяха вторачили в налягането на Борисов и споделяха снимките на пресцентъра му.

Пламен Горанов се бори за живота си по-малко от две седмици. И почина на националния празник. През това време ГЕРБ се занимаваше със странни договорки, опитваше се да имитира нещо като самокритика и умуваше “Абе ние подкрепяме ли го още тоя Киро Йорданов, или да го жертваме?”

ГЕРБ, които издигнаха Йорданов за последния му мандат като кмет на Варна. Йорданов, срещу когото Пламен Горанов протестираше. ГЕРБ, чиито чадър над ТИМ беше видим от всички. ТИМ, срещу които Пламен Горанов се изправи.

Докато години наред Пламен, заедно с хиляди други млади хора се опитваше да работи честно, да не емигрира, да прави живота по-красив, структурите на ГЕРБ грижливо поддържаха чадърчета над любимите си олигарси. Не мога да говоря за всичките им схеми и покровителства, мога да разкажа само за три от тях.

ГЕРБ смени ръководството на Комисията за финансов надзор. Тази комисия надзирава двете пенсионни компании на ТИМ - “ЦКБ-Сила” и “Съгласие”. Нито, нито веднъж те не отнесоха санкция за преливането на пари в свързани лица, нито веднъж не се чу за проверка на сигналите – как техни представители се договарят с работодатели, да прехвърлят служителите си към техните пенсионни фондове.

ТИМ си има застрахователна компания. Тази компания, “Армеец”, беше един от най-върлите противници на премахването на маркирането на автомобили, заради което се слагаха лепенки “анти-кражба”. Никой не провери защо преди години колите на клиенти, отказали се от компания, която слага маркировка, се крадяха. Не се оправдавайте с предишните – давността и отговорността не свършват с всеки мандат.

Никой не провери, никой не санкционира, никой не се запита как така взаимни фондове, гравитиращи около ТИМ, за дни привличаха десетки милиони левове. Които пак се инвестираха в компании на групата.

Почти четири години ГЕРБ подкрепяше куп монополисти, олигарси, съмнително забогатели, подкрепяше техните феодални протежета, сред които беше Киро Йорданов. Почти четири години ГЕРБ не ревизира сметките на предишната власт, не сгъна чадърите й, не пожела да види какво става във Варна. Или, впрочем, виждаше. Но на ГЕРБ това му харесваше. Мълчанието беше толкова удобно, толкова беше хубаво да поглеждаш подигравателно някакво си момченце, тръгнало да вика “Долу ТИМ!”. Ама толкова беше удобно удобните ти медии да го наричат хипи, беден, безработен, луд, депресиран, толкова беше удобно просто да плащаш на лумпени, които да пишат обиди по форумите.

И два дни след като Пламен Горанов почина, толкова лесно изглежда да обявиш траур за него. Официален. Правителствен. Да сложиш мъката в рамки. Да смяташ, че спуснатите наполовина знамена ще вдигнат рейтинга ти. Това не е дори лицемерие. Това не е цинизъм. Това е желание да ядеш чужда болка. Това е канибалски опит да си спасиш някакви проценти електорална подкрепа. Смятате, че тя се мери в изпратените прессъобщения, които клакьорите ви разпространяват светкавично със сериозен глас? Не, подкрепата се мери с поне капчицата морал, която всеки човек би трябвало да има. А вие го нямате.


Официално прессъобщение от правителствената пресслужба, изпратено до медиите в 14.11 часа на 5 март:

"Във връзка със смъртта на самозапалилия се на 20 февруари т. г. Пламен Горанов, правителството в оставка обявява 6 март 2013 г. за ден на национален траур.

Решението на кабинета в оставка е взето неприсъствено."

Време е за малки герои

Днес е трудно на всички ни. За някои трудността е да изоставиш мечта, която си следвал дълго време. За други – да се примириш, че пътуването ти през ваканцията няма да е това, което си искал. Има обаче и хора, за които трудното време означава просто липсата на храна. За тях истерията по здравословното хранене, органичното земеделие, поскъпването на киноата и био плодовете са екзотика, която никога не е имала реален образ пред очите им.

Пред техните очи са само празнотата на масата, магазини, които са по-недостъпни от планинските върхове, и мисълта как днес и утре ти и семейството ти ще преживеете. Светът всъщност не се е променил чак толкова в последните векове – и преди, и сега е имало излишъци от храна и хора, до които тя не достига. Разликата е само в количеството. Сега излишната храна, която отива на боклука и се разхищава, е много повече, всъщност тя вероятно би стигнала, за да може всеки по света да се нахрани.

Пионерът

Първият създател на хранителна банка – Джон ван Хенгел, американски пенсионер, забелязва още през 60-те години, че много от изхвърлената от супермаркетите храна може да се използва. И така през 1967 г. се ражда първата хранителна банка в САЩ, а от близо година работи и в България. Вярвам, ще се съгласите, че тук има много силна нужда от подобна институция, а и проблемите с храната тук вече силно приличат на тези от развитите страни. Става въпрос за изхвърлянето на много продукти, които са напълно годни, не са развалени, но по някаква причина попадат на боклука – например смачкана кутия, изкривен етикет, оставащи няколко дни до изтичане на срока на годност.

Богати до съвършенство?

Ето и част от последните данни, цитирани от e-vestnik.com: между 30% и 50% половината от произведената храна по света се изхвърля. Доклад на британския Институт по машинно инженерство изчислява, че близо 30% от плодовете и зеленчуците просто се изхвърлят преди да стигнат до щанда, защото …. не са достатъчно красиви. Да, правилно – ябълките нямат правилната форма, краставиците са изкривени, доматите не изглеждат достатъчно лъскави и сочни... Все неща, които няма да ви попречат да сложите същите плодове и зеленчуци на масата, ако сте ги отгледали в градината си. Целия доклад може да прочетете тук: http://www.imeche.org/knowledge/themes/environment/global-food?WT.mc_id=HP_130007


Но в името на клиента всичко трябва да е идеално, а останалото – отива на боклука. Ние сме достатъчно богати, за да си купуваме съвършенство. Останалите, които не могат да купуват? Нима можем да направим нещо? Нали има световен глад, заради който рок звезди правят концерти, събират се политици на световно ниво, представят се глобални стратегии? Как да се изправим и ние до тях? Нима една шепа помощ би напълнила цяла пустиня от глад и проблеми?

Как убива гладът

Да си призная, и аз мислех така, и сигурно съм имала основания, поне допреди време. И съм съгласна с вас, че няма как един човек да изтрие картините на ровещите в боклука хора и просещите ръце. Освен тях обаче има и много други – има глад, който не се вижда. Има деца, които не са на училище, защото нямат какво да ядат. Има възрастни, които се разболяват от липса на храна. За много от тях не подозирате, те не се виждат, те са скрити и се чува за тях само във времето, когато отиват до пункт на БЧК, за да вземат торбите с хранителни помощи. Проблемът е, че тези помощи са в най-добрия случай веднъж на няколко месеца, а и храните в тях не предполагат толкова разнообразно хранене.

Нека направя едно отклонение. Гладът рядко убива директно. Той може да не е няколко дни без никаква храна, може да означава месеци, изкарани единствено с хляб и съвсем ограничен избор от храна. Тя често е непълноценна, няма достатъчно стойност, за да поддържа имунната система на организма, не доставя достатъчно енергия и води до бавно отслабване. Особено лошо е това ако страдат бременни и малки деца, които са и по-уязвими на болести. Бременни и подрастващи, които не са получавали достатъчно храна, почти сигурно ще влачат последиците в целия си живот и този на децата си.

Защо точно тази кауза

Целта на Хранителната банка в България е не просто разпределянето на някакви продукти, а възможността да се осигури пълноценна храна за възможно най-много хора. Един от проблемите пред БЧК, който обичайно раздава помощите, финансирани от ЕС, са малките възможности за съхранение. Червеният кръст може да раздава пакетирани варива, брашно и продукти, които не изискват специални условия за съхранение. Консерви не може. Плодове и зеленчуци – също. Хранителната банка (ХБ) обаче може и тя разчита основно на доброволци за това.

Не е задължително да отделите много време, нито средства, всеки може да помогне с неща, които правите добре. Хайде да ви дам няколко идеи – аз поисках да стана доброволец, и от ХБ ме помолиха да създам нещо, с което да ги популяризирам. Аз започнах да пиша.

В следващия месец от банката ще разпределят храни и молят всеки, който има възможност, да отдели няколко часа в сряда или петък, за да им помогне. Тук има линк за тези, които се интересуват. Ако сте служител, попитайте дали може да се освободите – може да ви откажат, но пък може да изненадате и заинтересувате шефа си. Ако сте работодател – предложете сам на служителите си да освободите някои от тях в един ден от месеца, за да се включат.

Dnevnik.bg има друго предложение – отидете на предпремиерата на “Клетниците” в сряда вечер и дарете 30 лв. за каузата. Ето тук ще прочетете кога и как да го направите.

Ако сте производител на храна или притежавате магазин – може да се свържете с ХБ и да научите как да дарите излишни продукти, за да стигнат до нуждаещите се.

А ако нямате възможност за нито едно от тези неща, просто разкажете на приятелите си какво прави Хранителната банка. Сигурно поне на един от тях ще му стане интересно и ще поиска да помогне. Не е задължително да сте богати, за да направите нещо добро – дори не може да си представите колко много начина за помощ може да има.

Смея да се надявам, че каузата за разпределянето на храна може да достигне и до човек, от когото зависи много. Все още нерешен остава проблемът с ДДС върху дарената храна – затова сега е по-евтино да се изхвърля, отколкото да се дарява. Кой знае, нали сме в малка държава и е достатътъчно да познаваш някой, който познава друг и така една голяма крачка ще започне с твоята стъпка.

Аз мисля, че дотук се справих добре с писането. Освен него сигурно ще се пробвам да нарисувам нещо наивно и недотам красиво художествено, което да показвам на хората, които ме питат защо да помагат. На него ще има много малка човешка история, с която ще опитам да разкажа, че ти си точно толкова важен, колкото са и хората, организиращи огромни концерти в помощ на гладуващите. Както написах в началото, днес са трудни времена и е трудно всеки от нас да бъде голям герой. Мисля, че сега не е времето на големите подвизи. Сега е времето на малките герои. Като мен и теб.

Кратък преразказ на българските туристически претенции

Излишно недоволство предизвика новото “лого” на българския туризъм. Шарено било, приличало на яйце и на нищо, нямало ясно послание и струва прекалено много пари. Не сте прави, другари...граждани!

Новото “лого” е точно такова, каквото си заслужаваме – то толкова добре описва България, че и на Микеланджело да го бяха поръчали, нямаше да е така обективно. Нека да го поанализираме малко, за да ви докажа, че си е съвсем на място.

Жълтък-слънце

В центъра му има едно слънчице, което всъщност е жълтък на яйце. Къде е белтъкът не е ясно, но или парите не са стигнали за него, или просто е забравен. Каква по-добра метафора! Тук имаме всеки ден добри намерения, описвани като слънце и приключващи насадени на пачи яйца. Нищо чудно, че жълтъкът се е наместил на всички под-брандове.


Както казват “лого-мените” (по “Облакът Атлас”, Дейвид Мичъл): “Разнообразието, което бранд България носи като свое ДНК, се поддържа от десет под-бранда”. Да, сериозно, и десетте под-бранда (суб-лога, под-марки) съдържат жълтъко-подобното слънце в центъра си, отново да напомнят, че където и да ходите из България, има голям шанс да се насадите на пачи яйца. И има обяснение – това си ни е ДНК.

Туризъм, туризъм, с лист да го погалиш

Умилително е използването на природните символи в новото лого – например червената розичка, която още не мога да реша от символа на БСП ли е взета или фалиралият “Ален мак” е освободил логото си? А плажното зелено чадърче крие недотам дискретно символиката на евтиния алкохол, предлаган по жълто-зелените от липсваща канализация български плажове. В по-задълбочен анализ чадърчето напомня за покровителството, на което се радват мнозинството от едрите български “туристически босове”. Зеленото листенце от другата страна е един мил намек какво да си оставим за спомен, след като изсечем всичките си гори. За това всъщност напомнят и тъмносините хълмове отгоре – нещо такова ще стане Пирин, когато Цеко Минев си прокара лифтовете, когато “Супер Паничище” се построи и когато Странджа се окаже незащитена.

Синьото петно отдолу може да създаде много работа на куп социални психолози, но аз ще се огранича да кажа, че ми напомня за жестоките убийства на делфини по Черноморието, на които само шепа граждани обърнаха внимание.

Весело като коктейлче

“Разпалва радост в душата, кани към забавления и внушава удоволствие” - така пише за под-бранда “Морски ваканции”. Там чадърчетата са две, за да покажем, че нашите плажове могат да ви осигурят и евтини коктейли, и скъпо платени чадъри и шезлонги. Не е претъпкано наслагването на две чадърчета едно до друго – на това приличат повечето плажове, така че туристите да си знаят навреме. А поетично литналата чайка отгоре, сякаш искаща да клъвне малко от обедния ви сандвич, символизира кръчмарския манталитет на морските ресторантьори и съдържатели на квартални капанчета, които с удоволствие биха ви продали кафе за 3 лв., невъзможно за пиене, и палачинка за 5 лв., в която дори може да има (пресни) яйца.


“Брандът ви грабва внезапно, за да ви поведе към жизнерадостни приключения, в унисон с бързия ход на облаците над планинските върхове. Насладата от свободата и досега с природата, удовлетворението от покоряването на върхове и скоростното спускане по пистите са водещите емоционални двигатели.”

Така е представен планинският ни туризъм. Нека ви кажа как го виждам аз:

При пристигането в някой курорт хаосът ви грабва внезапно с обслужващ персонал, който знае само собствения си диалект, за да ви поведе към жизнерадостни приключения, започващи обикновено с въпроса “А какво ще стане, ако изям тази синкава пържола?” В унисон с бързия ход на облаците домакините ще искат да спечелят от тридневната ви ваканция толкова, колкото вие изкарвате за месец. Насладата от свободата и досега с омърлушената от рекетиране природа, удоволствието да видиш върховете, покорени на социалистическия принцип, че всичко на земята трябва да се впрегне в полза на човека, скоростното спускане по илюзията, че наистина си почивате....Това ще са емоционалните ви двигатели за следващия път, когато при споменаване на почивка в България ще си запушите ушите.


Мечоподобната фигура в логото напомня, че точно при нас Бриджит Бардо направи парк за пенсионирани мечки, а в Родопите постоянно избухват скандали какво да се прави, ако животното ти почука на вратата. И неповторимата дядова ръкавичка вдясно – нямаше да се сетя, че с този толкова прост, народен символ, може да опишеш в едно лого претъпканите с ненужни сгради курорти.

Откъде са ви розите?

Хубаво е да се рекламираме като страна на розите, обаче заетата от някакъв сайт снимка ме хвърли в размисъл за нивото на грамостност на експертите. Моля ви, научете, че розовата вода не е с розов цвят, маслото от рози е бледожълто, а цветята на снимката нямат нищо общо с маслодайните ни растения. От всички мацаници в “Балнео, СПА и уелнес” се различават едра ръка, наподобяваща илюстрация на жътварка, и червеникавата роза, която тук наистина може да ти донесе носталгия по “Ален мак”.


И! Чудно, ние си имаме културен туризъм, или поне си мислим, че го имаме. Имаме някаква крепост, гърне и перо. Да, перо има в логото, сигурно пак като намек как си представяме оскубването на “западните” туристи.

Открития на момента

“Той насърчава религиозните поклонници и вдъхновява хората на изкуството, обединява усилията на археолози и екскурзоводи. Предизвиква любопитство, заради случващите се в момента открития и носи изящността на древните съкровища и на средновековните манастири”.

Хайде, поклонете се на созополския вампир, мощите на любимия си светец и се удивлявайте как може тук да са живели хора, владеещи толкова изящна обработка на злато и сребро. Може да посетите музеите и да чуете за колекцията на Васил Божков, да видите разкопани от иманяри могили и тъжно да се упътите към хотела си през улици, предлагащи изобилни сергии с китайски сувенири.


Еко и селският туризъм, от които всеки що-годе властимащ така се обижда, все пак е намерил място и дори си е заслужил свое лого. В тази област се рекламираме с коне, нещо изконно българско и отличаващо ни, и с червен петел, който романтично да ви буди в селската къща, в която сте отседнали. Разбира се, ако някой не е решил, че над нея трябва да мине лифт, гранд-хотелче или магистрала.

Мусака-гурме

Не искам да коментирам “Вино и гурме” туризма, в който се е наместил овен, лозово листо и нещо, приличащо на син кит. Както каза една приятелка “Да представяш точно българската кухня като гурме е абсурд”. Съгласна, изобщо не ми се влиза в полемика с посланието за автентичния вкус на зеленчуците и домашно приготвената храна. Моля ви, ние тук внасяме домати от Турция, картофи от Полша, леща от Канада и бъркаме картофено пюре на прах!


Аз нямам повече сили и вдъхновение да коментирам “Градски почивки”, “Приключенски пътувания”, “Спорт и голф”, “Делови пътувания и събития”, “Тракия”...Искам да приключа с дебата от сутрешния блок на БНТ във вторник. Тогава проф. Георги Янков от Националната художествена академия и проф. Христо Кафтанджиев от Софийския университет съвсем на място отбелязаха, че това всъщност не е лого – защото една марка трябва да носи кратко и ясно послание. “Това лого няма да свърши работа, то е един сюжетен разказ”, каза проф. Янков. А Кафтанджиев го допълни, като призна, че досега не е виждал “толкова обширна търговска марка”.

Ето това е – “логото” е едно претрупано, недобре изразено символично послание, което всъщност не се е получило като послание. Точно както е и с българския туризъм – така и не се разбрахме за толкова години със ски писти (при липса на сняг) ли ще привличаме посетители, с мега курорти ли, с хубави плажове или исторически туризъм? Как да съберем на едно място бетонни хотели, претенции за изисканост, евтини оферти, гурме-храна и натровени хора? Как да се примирим, че не можем да сме Алпите, но не успяваме да си бъдем и ние самите, че няма да сме нито Ривиерата на Балканите, нито пък имаме поне малка воля да проумеем колко красиви плажове имаме. Това лого показва отлично липсата на стратегия, липсата на размишление, липсата на въображение и липсата на разум при харченето на пари. Затова то ни отива – с него няма да ни запомнят, то няма да доведе нито един турист. И точно като отбиване на номера е показател защо “визията” ни става все по-грозна, хаотична, претрупана, скъпа като пари и евтина като изглед.

П.П. Направо съм изумена от увъртането на един от “екипа”, създал логото – сега времената били други, имало социални медии и пр., с които оправдаваше защо не са нарисували нещо кратко, ясно и разбираемо. А и след като разбрах, че цял екип е рисувал, се сетих за едно сравнение, които преди време се разхождаше из социалната мрежа Facebook:

“Bohemian Rhapsody” на Queen е написана от един човек – Фреди Меркюри.

А песента “Run the world” (“Girls”) на Бионсе Ноулс е написана от шестима. 

Гражданите Цецо и Цецка и ограничените възможности

По български политиката е нещо доста домашно – шляпа си по чехли между парламента и Министерски съвет, здрависва се с народа, яде кебапчета - по избори и не само, говори си на малко име с всички... Изобщо, една интимна атмосфера цари в България, та вече малко хора се учудиха, когато председателят на Народното събрание Цецка Цачева, трета в цялата йерархия на властта, и вицепремиерът Цветан Цветанов цъфнаха на протестите в Банско.

Само по себе си появяването им е доста шизофренично – властта да подкрепя протести срещу себе си, но тези коментари ги оставяме, вече достатъчно беше обсъдено това им поведение. Всъщност гражданите Цецко и Цецка протестират срещу себе си – така правят и останалите хора от Банско (не мога да кажа със сигурност дали наистина всички бяха само от този регион и пряко засегнати), които не виждат или по-скоро не искат да си признаят, че виждат какво представлява зимния курорт в момента.

Банско не е Австрия. Пирин и склоновете му не са Алпите. Подобно на българските политици и много от българските „хотелиери” и туристически предприемачи не искат да погледнат малко по-далеч от носа си и от дребните си сметки за бърза печалба. Да имаш ски-писти и лифтове не е голямо предимство – сигурна съм, че на много места из Русия, Швеция, Финландия, а и в Китай има прекрасни условия да се построят много по-големи лифтове, по-дълги писти и да се използва по-дълъг сезон. Хотелиери с манталитета на Цеко Минев обаче смятат, че изкуствените съоръжения правят един курорт неустоимо привлекателен.

Не, всъщност е ужасно трудно да привличаш с нещо, което го има на хиляди други места. Както например е едно да произвеждаш хляб, подобен на този от хиляди други хлебозаводи, и съвсем друго е да правиш, да речем, кифлички по рецепта, която си знаеш само ти и друг не успява да повтори. Някъде в главите на протестиращите се е загнездила мисълта, че щом са си построили хиляди квадратни метри бетонни кутийки, още няколко километра писти ще им стигнат, за да си ги напълнят и глупавите туристи да идват да си оставят парите. Вярно, с този си вид и условия Банско все повече ще привлича много глупави туристи, на които не им пречи да гледат стърчащи недовършени строежи, нелепо изглеждащи хотели, неоправдано скъпа храна, гарнирана с риск от натравяне.

Банско не е алпийски курорт и безвъзвратно сме изпуснали възможността да го направим такъв. В Банско архитектурните решения са излезли от комплексарските сънища на хора, които през живота си не са се влюбвали в нещо, различно от панелка, които обявяват остъкления балкон за най-голямото технически постижение на България и които смятат, че планината е просто наклонена земна повърхност, удобна за изкачване с машина и спускане с лични сили. Така се пръкват изумителни по грозота, височина и липса на хармония с околната среда сгради с претенциозно-смешни имена като „Шато Вапцаров”... В регистъра на частните съдебни изпълнители прелива от обяви за продажби на хотели и апартаменти в градчето, някои предлагани за трети или четвърти път без да се появи кандидат и без някой да си прави илюзии, че може да си избие инвестицията отпреди пет години, която банките вече отписали като несъбираем дълг.

Банско не е алипийски курорт и няма да стане такъв, докато се появяват новини за натровени в ресторантите му, като например цяла група деца на „зелено” училище. Банско няма да стане алпийски курорт, защото с няколко години алчност е изял част от планината, изял е гледка към природа, която в Алпите биха се радвали да предложат на гостите си, изял е усещането за отдалечаване от градския бетон, което искат туристите, пожелали нещо по-различно от ежедневието си.

Гражданинът Цецко, потропващата хорце Цецка, заместник-министърът Иво Маринов, жениците с шарени забрадки (в репортажа на БНТ), кметът на Банско Георги Икономов (ГЕРБ), близкият до него хотелиер Малин Бистрин, който водеше протеста от първа линия, се правят на забравили факта, че зоната около Банско е част от световното културно наследство на ЮНЕСКО и точно това е една от причините строежите там да са силно органичени. За тези граждани ограничаването на строежите значи ограничаване на възможностите им в живота, защото им се струва по-лесно да бетонират планината и да чакат бързи пари от това, отколкото да помислят какво ще остане за тези след тях. За тези граждани да си човек означава да си най-висшия представител на фауната, с най-големите възможности да опропастиш флората наоколо и с най-голямата гордост да изгониш някоя друга животинка, защото дървото, край което живее, ти изглежда застанало на пътя на пълния ти портфейл.

За тези граждани мога да разкажа една друга история – докато те чакаха новите хотели, незаконно разширени писти и изсичане на дървета да ги направят богати, малко на север, в с. Горно Драглище, започнаха да посрещат туристи, като им предлагаха това, което вече си имат. Малки къщи за гости, местна храна, хубава природа и никакви грандомански комплекси. Уважаеми хотелиери и жители на Банско, подкрепящи новите строежи, хубаво е да си помислите защо се страхувате курортните ви места да не останат празни, докато Надка Кротева, собственик на къща за гости „Дешка” в Горно Драглище, отказва резервации и насочва искащите да почиват към съседските къщи.

Това ми го споделиха на няколко пъти познати, тръгнали към Горно Драглище за почивка. Чух го и от Надка Кротева през май 2011 г., на форума на „Горичка”, на който тя каза, че не се страхува от конкуренти, защото „Къщата можеш да копираш, мене не можеш”. А в Банско много искат да копират чужди грешки с презастрояване, изсичане, излезли от един калъп хотели и „апарт-комплекси”. На Цеко Минев и големите им е лесно – бърза печалба за няколко години, а после – хайде да ходим да мажем другаде, защото смятаме, че трябва да имаме неограничени възможности. На местните, които имат заветна мечта да станат камериерки, сервитьори, готвачи и собственици на хотелче, ще им бъде по-трудно. Техните възможности и сега са ограничени, и в бъдеще ще бъдат още по-ограничени. Защото ограничената възможност да мислиш, демонстрирана от Цецковци и Цецки предполага още по-ограничена възможност да действаш така, че бъдещето да ти харесва. Ето така се получава – ако разчиташ на ограничени политици да ти разширят възможностите, ти е гарантирано, че скоро сам ще паднеш в капана на свиването им.

Препоръчвам още:

Иван Бедров - "Да протестираш пред огледалото"

в. "Сега", Красимир Цигуларов - "Банско и правилата на мозъчната хигиена"

в. "Капитал Daily", Десислава Лещарска - "Банско настоява за отпадане на забраната за строежи в Пирин"

Dnevnik.bg - "Ски училища се оплакаха от дискриминация от "Витоша ски"

Архив на в. "Дневник" - Интервю с експерта по имоти Деян Кавръков от декември 2005 г.

Позиция на Коалиция "За да остане природа в България" за исканите нови строежи

И накрая, за размисъл, предлагам снимката от FB-профила на Антония Чиликова от Банско: