понеделник, 7 март 2016 г.

От Пловдив си отиват спомените

От Пловдив си отиват спомените. Тръгват си истории, които толкова дълго са ни чакали да ги изживеем, че вече нямат сили и рухват. Понякога някой им помага – подава ръка, за да ги блъсне към смъртта, благородно обещавайки, че утре вместо тях ще има нещо по-добро. И никой после не му търси сметка защо обещава живот, който никога няма да се роди.

От Пловдив си отиват спомените, върху които сме стъпили, за да усещаме земя под настоящето си. Някой ни е излъгал, че така трябва, защото земя не ни трябва, а трябва да се учим да хвърчим. И никога не сме имали смелостта да попитаме защо излъга, че можем да летим без опората, от която да се оттласкаме. Толкова отдавна си отиват спомените за изгубената ни България, че лесно можем да повярваме как никога не е съществувала. Била е грешка на системата. Измислица на историци, които и без това никой не чете. Никой не е имало преди нас, ние ще си вярваме, че сме върха на мъничка бетонно-стъклена цивилизация, в която всеки трябва да си знае кутийката и всеки детайл трябва да влиза в употреба. Никой няма право да ни отклонява с архитектурното си въображение и да изисква от нас да помним. По-лесно е да забравяш вчерашния ден. Трудното е да учиш отново и отново уроците му и никога да не разбираш защо грешките ти са еднакви.

От Пловдив си отиват спомените. Пловдив е сбогуване. Сбогуване със себе си и с надеждите, че красотата до теб има някакво значение. Разбира се, че вече няма. Когато си я разрушил, е по-лесно. На чиста дъска е лесно да се пише каквото си пожелаеш, а когато ти омръзне, просто рушиш и вдигаш наново. Толкова е лесно. Отива си вдъхновението на историята, защото с него е трудно да се живее - то те кара да задаваш въпроси и да искаш да мечтаеш. 

Отиват си спомените от Пловдив, от Видин, от Варна, от Габрово и от София. Във Велико Търново се срутват, сякаш се отчайват, че някой иска да вдига увеселителни паркове и кичозни царски дворци, а за тях няма дори една ръка, която да ги подкрепи преди забравата. Край Бяла се срутва мост, защото е по-важно да построиш магистрала за бързо преминаване, отколкото да вървиш бавно над реката и да слушаш историята й.

Заминават си тихо забравени църкви и къщи, защото са се опитвали да оцеляват в една бедна държава, сред бедни хора. И накрая просто не са издържали сами. Винаги ще има нещо по-евтино, което да ги замени. Нали сме бедна държава, бюджетът на портфейла е по-важен от бюджета на паметта и бъдещето. Толкова е просто да напишеш няколко числа в графите и да сметнеш, че един стар спомен струва скъпо, а блокчетата за бързо строителство, ПВЦ дограмата и офертите за бързи преживявания са далеч по-евтини. Ние сме бедна държава, която иска да преживее момента и да оцелява. За останалото нека мислят другите, които си позволяват лукса да запазват по нещо и за утре.

От Пловдив си отиват спомените за един от най-европейските романи, писани от български писател. Целият роман „Тютюн“ е метафората за алчността, която във всяко време и всяка система премазва спомените и кара мечтите да се сбъдват в уродливост и лъжи. Срутва се мястото, което Димитър Димов е рисувал в голямата тютюнева стачка, а Никола Корабов снима във филма „Тютюн“. По ирония две години след като Димов публикува завършения си роман, в същите тютюневи складове избухва първото публично недоволство от социалистическата власт. Няма да видите паметна плоча, нито екскурзоводи, които разказват историята. Няма да прочетете имената на онези хора, които са имали смелостта да рискуват живота си, а после трябваше да бъдат забравени, защото искаха нещо повече от подхвърлено съществуване.

Паметта е услужливо срутена, само няколко седмици след малката режисирана война за разместването на учебни програми, в които хиляди „патриоти“ даваха душата си за опазване на „българското“, но с погнуса минават край изоставени паметници на културата и мърморят, че общината трябва да се намеси и да срути „съборетините“.
…………………
Намеренията за ново строителство на мястото на стария тютюнев склад изглеждат, меко казано, съмнително. Информационна табела няма, няма и публикувани ясни намерения какво точно ще се построи и как ще се печели от него. В Пловдив, както и в много други градове, построени и недостроени нови сгради стоят празни, някои се продават на търг заради дългове. Не е ясно и как ще се финансира бъдещата сграда, която да замени срутения склад. Собственик на склада е „Пи Джей трейд“ – фирма с капитал от 50 хил. лв. и 80 хил. лв. приходи за 2014 г. Всичките са финансови.


Авторът на коментара е редактор в Severozapazenabg.com и финансов журналист на свободна практика. Мнението е лично и за него не съм получавала и няма да получа хонорар. Ако разсъждавахме с прости сметки като собствениците на стари сгради - за времето, което ми беше нужно да го напиша, можех да напиша текст на друга тема, от който да взема добро авторско възнаграждение. Само че ако оставяме историята да се срутва, скоро няма да имам какво да разказвам нито за туризма в Северозападна България, нито за личните финанси, защото няма и да има кой да чете. 

петък, 26 февруари 2016 г.

С цървули по българския туризъм*

Февруари по принцип е малко скучен месец за българския туризъм, който вяло се опитва да привлича гости за 14 февруари – кой любов, кой вино, каквото си искаш. Лошото е, че повечето винарски изби се занимават сами с туризма и това перо някак отчетливо липсваше на „Ваканция и спа експо 2016“. Това му беше най-малкия проблем на българския туризъм, представен на изложението.
Избрах си за посещение втория ден, за да избегна навалицата и официалната част от първия – все пак не съм там за министър Николинка Ангелкова, а заради изложителите. Пропуснала съм „възстановката“ на войните с превръзки на очите и плетени вискозни ризници, както и танцът върху фототапет на въглени – изконна българска традиция, бабите в Югоизточна България на всеки празник резнат един фототапет, наметнат бяла риза и с дъската за хляб над главата си скачат. Ей така, да пазим традициите.

Излизам от метростанцията и първото, което виждам – ама наистина първо впечатление от изложението, са отегчените групи хора, пушещи точно пред входа на Интер Експо центъра. Преодоляла съм паркираните коли – малко е тясно да се минава между тях, и внимаваш някой да не прелети над теб докато си на пешеходна пътека, ама какво пък –София си има очарователни улични обичаи. Та, стигам до входа и се промъквам между цигарения дим, поетично литнал към небето, който ми напомня за знойните червени полета от „Тютюн“, за бедните нивици, на които друго не расте, за битката в българските заведения да се пуши… Окриляваш се някак, иде ти да хванеш учудено гледащия чужденец и да му обясниш, че сме в ЕС и имаме забрана за пушене, ама сме либерални хора и за едните туристи и пушене на закрито даваме!

Вътре пропускът е по-мижав и от този на селска автогара – всеки влиза свободно, понеже входът е свободен, и ако искам, мога и базука, и калашников, и граната да вкарам. Изложбения център има гардероб – чудесна идея. Срещу гардероба е ресторанта, който всъщност е нещо средно между соц стол и закусвалня от 90-те години. Мирише по същия начин, на талази към окачените палта. След гардероба ме чака първата зала за обиколка – там са агенции, там са представители на Хърватия, там е и щандът на Турция. Хърватите са скромни, заели са малък щанд, но показват добри снимки и се усмихват. Усмихвам се и аз и се обръщам към турския – основно в червената гама. То не е точно щанд, ами е остров в средата на залата, в който ти се иска да спреш поне заради красивите илюстрации на курорти и забележителности, и заради усмихнатите хора пред тях. Освен, че сигурно са подбрани с конкурс за приветливост, облеклото им е като дискретна реклама на текстилната индустрия. После ще се върна с подробно сравнение на външния вид на изложителите.

Македонският щанд е по-скромен, но също така приветлив и само секунда спиране е достатъчна жената зад него да се усмихне и да те подкани да спреш. А сръбския! Задължително се спрете поне една година на него за дълго, дълго време. Първо, Сърбия си има весело и несложно лого за туризма. Второ – няма и помен от нещастните бели алуминиеви щандчета – всичко е направено светло, сякаш слънчево, с добре премерени снимки, и много, ама много добре изпипани рекламни материали. Не е само качеството им – изпипан са откъм съдържание. Има идеи къде да отидеш за винен туризъм, има предложения за разходки по течението на Дунав, има снимки на вкусна храна, има уикенд идеи, и градски туризъм, и архитектура, и хотели, и въобще – ще се ходи в Сърбия! Тази година пропуснах по-дълга спирка на щанда им, но нека се отклоня и да разкажа за миналата година.

Само секунда спиране е достатъчна, за да се понесе към мен усмихнат младеж. Говорихме си дълго и широко за туризъм от двете страни на границата, разказа ми за ски курорти, за винен туризъм, за Белград, споделих, че много обичам Северозападна България, а той си даде визитката и каза, че сме добре дошли с идеи и предложения за общи дестинации и пътувания… Защо ви го разказвам? Защото си личи, когато нещо се прави с мисъл и желание.

Да се върнем в настоящата година. След като отминавам Сърбия, попадам в българската зала. На нея й личи, че е българска. От лявата ми страна се поклащат два кафеникаво-зеленикави огромни бута – община Елена? Да, това трябва да са еленски бутове, ама не знам истински ли са, имитация ли, мога ли да ги пипна и защо стоят така бутафорно? И на други места съм виждала висящи храни по изложения, обаче тези стряскат. За момент се питаш дали някой клет турист не е разсърдил балканджиите и не се е озовал като виснал бут над щанда им? Преминавам набързо, не искам по миризмата да разбирам истински ли са, пресни ли са и наистина ли са еленски бутове.

От дясната ми страна в цялото си величие се изправя картонена крепост. Средновековна. С огромен фототапет за фон и ярколилаво за акцент. Не, крепостните стени са две! Това е Велико Търново! Градът, в който в последно време често падат едновековни и повече вековни къщи, обаче важното е надстроения Царевец да седи стабилно.

Продължавам напред и край мен се нижат щандове със снимки на рози и кремове за лице, щандове с нищо друго, освен няколко скромни флаера и брошури, напечатани по европроект, отегчени тракийски робини крепят морни тела в очакване на пърформънс, танцьорки в народни носии пристягат кръшна снага с алуминиеви пафти…Община Хасково отново е извадила винил на Григор Димитров и обичайните забележителности от минали години.

Столична община ме изненадва – гледам едната страна на щанда, облепен с черно-бели снимки, ако правилно виждам трябва да е нещо от типа „стари градски вълнения“. Пред снимките на стол седи отегчена кака, облечена в черно, а цветни петна правят няколко изкуствени зелени кичура от листа. Минавам тихичко, за да не я стресна – знам ли в какво настроение е. Някои общини са проявили дизайнерски усет с шкафове – дълбока тайна ще остане какво има в тях. Може би ако отворя чекмедже от него ще излезе ваучер от „Грабо“ за местен хотел?

Община Етрополе е избрала за представяне усмихнати и симпатични момичета, има си и полезни материали – пари няма, желание явно има. Община Петрич е в подобно положение. Близо до тях ме грабва огромният винил на община Костенец, който заплашва да те погълне като прабългарска конница византийска рота. Подозирам, че организаторите са го сложили с идеята хората да спират и да се снимат пред него – иначе не мога да си обясня сивия килим отпред и огромното празно пространство. Ех, жалко, че съм сама, ако имах дружка, можехме такива селфита да си направим! Изглежда точно толкова нелепо, колкото Самуилови войници от Ключ, поспрели се да погледат Костенец.

В дъното на едната зала е община Берковица. И там бюджет много няма, но поне са мили и любезни, и са напечатали листовки с маршрути и места за настаняване. Срещу тях общините Видин, Белоградчик и Чупрене ме изненадват с щанда си – във формата на карта на крайдунавския район. Най-ценното ми нещо от тях са автентични турлашки рецепти от този край, които да си приготвяш сам и като ти харесат – да дойдеш да опиташ на място. Тук е и едно от малкото места, на които се рекламира винен туризъм. Със съжаление разбирам, че община Видин, наред с всичко хубаво там, не може да изложи ценното съкровище от Рациария. 
Защото… няма бронирана витрина в музея, за разлика от този във Враца. И така, една част от българските съкровища седи заключена, тъй като няма пари за бронирана витрина. Докато си говорим с видинчани, край нас шумът се усилва, еква народна музика и танцьорки затропват, подвиквайки бодро „Ихууу!“, докато тъпан бие. Шумът ме дразни, в средата на разговор съм, както вероятно и много хора, защото това е изложение основно за бизнес и контакти. Но няма значение, нека всички видят, че нашите момичета играят хоро.
Наблизо до Видин е община Вършец, с видимо скромен бюджет и печатни материали, подавани от младеж зад малък щанд. Условия имат, забележителности имат, спа хотели, къщи за гости, минерална вода… обаче гости идват само през топлите месеци. Минали години Вършец, Берковица и Годеч се представяха заедно с проекта „Неоткритата тайна на Западна Стара планина“. Питам защо не са се събрали и тази година, да си направят по-голям и хубав щанд. „Проектът свърши“, е краткият отговор. Това изчерпва голяма част от туристическите напъни в България – „Проектът свърши“.

Заради разпиляността на общините така и не успявам да видя Враца и Русе. Миналата година Русе се представиха добре, тази не знам дали изобщо са били.
В подредбата на щандовете няма никаква регионална логика и от Петрич попадаш на Вършец, от Стара Загора на Банско, от София на Хасково…

За Враца се чудя да съжалявам или да се радвам – при толкова много дадености и възможности за развитие на туризма, снимките показват неориентирани бледни девойки, загърнати с чаршафи, пердета и тенекиени венци, показващи някакви „възстановки“ на обичаи. Пропуснала съм и неповторимата бутафорна имитация на пещера „Леденика“, която между другото след усвояването по един проект стана опасна за посещения. Дълго време гледах на снимка имитацията на пещера и се чудех как са я направили. И прозрях – това е дебел найлон, под който лелка от общинско дружество е запалила огън, за да се опуши и стопи. Това е! Горе има картонена мравка, символизираща … абе нещо символизира, не издребнявайте. За да покажем, че пещерата има лазерни атракции и светлини, под найлона има проектор, а до него – лаптоп.

Да се върна на външния вид, както обещах в началото. Българите и в частност българките са много отрудени и заети жени. Те са като в онзи виц за трите кокошки, от които българската нямала време за нищо, защото снасяла яйца. Българите, и особено българките, които трябва да представят общината си като приятно място за туризъм, много обичат черното. Понеже е февруари, тъмните плетени пуловери, черни панталони или поли с черни чорапогащници са най-удачния избор. Българите са прекалено заети и отрудени, за да се усмихват често. Освен това не обичат да ходят на фризьор. Някакви фриволни момичета от Турция и Сърбия са отишли на фризьор преди изложението – или поне са се оглеждали и гласили дълго в хотелската стая, преди да потеглят. Освен това са си подбрали хубави костюми, даже и колежката им от Македония е свежо цветно петно, чиито цвят впрочем подхожда на знамето зад нея.

Обаче българите нямат време за такива неща. Мъжът с добре оформена коса не е българин. Тук се следва правилото за максимално естествено и неистово желание за непокорно реещи се или прихванати с щипка женски коси. Тук няма мода в гримирането, няма дискретен и поддържан маникюр, няма  елегантни заигравки с български шевици. Или си в носия, или се обличаш в ширпотреба от местния мол. Извинявам се на всички изключения – те само горчиво изпъкват над общата картина.

В целия този кич не видях и помен от чудната кампания (безплатна) Like.Bulgaria, която един графичен дизайнер прави със собствени усилия. Целият общински кич е обида, принизяване и пълна гавра с туристите, които искат нещо различно, не искат бутафорни възстановки, нито пътуват, за да видят как някой им пробутва фалшифицирани традиции и фалшиви еленски бутове. Кичът обаче е на държавно ниво, той е национален, и кой знае защо обича да се преоблича в сатенени чаршафи и имитация на ризници, за да рекламира туризъм с ослепени войни и битки.

Представяте ли си, ако Франция се рекламираше с битката при Ватерло, Италия предлага включване в гарибалдейски части, а Германия играе пред потенциални туристи бой с римски завоеватели или битката при Сталинград? А може би Гърция трябва да се поучи от нас и да рекламира с византийски битки и специална оферта – червено вино от чаша-череп, за да усетим общата си история? Чак се чудя защо на следващото изложение не разиграем символична битка между Търново и представителите на Турция? Може да викнем Патриарх Евтимий и да му отрежем ръката (или главата беше?), а може Иван Шишман да обикаля на кон и с мъка в сърцето да гледа как турците бутат картонения Царевец.

*Заглавието е заимствано от сръбския филм "С цървули по Дивия Запад"

Авторът на материала е редактор в severozapazenabg.com. Мнението е лично и не ангажирам никого. Предистории за туризма може да прочетете тук:

Една седмица в Западния Балкан   http://bit.ly/1KQUsmb

Скъпият проект на „Леденика“ се оказа и с опасно осветление http://bit.ly/210jl0I

Туризмът в Северозапада – в търсене на нещо различно  http://bit.ly/21nHF27

Двата храма на Видин http://bit.ly/1TcnFLm


Град за влюбване http://bit.ly/1XQ6zlj