Те нямат въпроси,
а търсят неистини,
те гледат на дните си
като на нещо измислено.
Тези дни ще се случат
ако друг ги поиска,
той ще пише сценария
и ще се смее неискрено.
Той ще дава и ролите,
във които ще влизат,
всеки път ще е същото -
Той е Цезарят, те са робите.
Те си носят кръстове,
без които не могат,
приковани в безсилие
от първата дума до гроба.
В боговете измислени
трябва някой да вярва,
как ли иначе ще са живи,
ако с разума им изневеряват?
Как ще вдигат ръцете си
с милостиня във шепите
и ще хвърлят трохите,
ослепели от себе си?
Кой ще гледа с въздишка
тези храмови идоли,
кой ще вгражда душата си
в техните зидове?
Кой ще дръпне завесата
в театралната драма,
ще разгони суфльорите,
ще открие измамата?
Кой ще пише трагедии
със собствени думи,
ще обръща посоките
и ще търси сметки
за всичко изгубено?
Кой ще хване синьото,
заключено в шепите,
да рисува небето,
откраднато от сърцата ни?
И нима ще остане
още нещо от вчера,
още стари отломки
и отровни химери?
Утре няма описано,
в утре няма програма,
утре всъщност се ражда
от една днешна, омръзнала драма.
