Българските медии са в капан от зависимости и почти всеки месец медия, която е отказала да следва блестящите имагинерни магистрали на правителството, попада в хватката на една група, чиято публичност напомня легендарния злодей от Хари Потър “този, чието име не се споменава”. Журналисти вече (почти) няма. Поле за изява няма. Всички млади кадри, които идват, или се отказват, или са некадърни/мързеливи/нямат желание за работа/искат лесна заплата....продължете с каквото ви дойде наум. И си повторете, че вече не е останала независима телевизия, почти няма независим вестник или радио.
Колко са лошо младите...
Така е, почти няма медия от традиционните, която да е останала независима. В много от тях са се настанили и се настаняват бездарни, посредствени, сребролюбиви хора с претенция за голямата си значимост, щом вече ги пращат да тикат микрофон, за да записват и възпроизвеждат без никаква мисъл словоглупостите на цялото правителство и по-голяма част от парламента. Наистина, много от тези хора не искат да се учат, защото смятат, че да си бил “правителствен репортер” означава да си летял поне веднъж с държавния самолет до някоя екзотична дестинация, откъдето си разказал новина от типа “Ще подарим 100 елена на Катар и 1000 кози на Афганистан”. Много от тях искат да се учат, но или в редакциите никой не им обръща внимание, или постепенно рутинното отразяване на поръчкови “новини” обръща научаването в съвсем различна посока.
Тази ситуация обаче си е властвала години наред в медиите. И ако за известен период след 1989 г. те са изглеждали независими и качествени, все повече си мисля, че за по-голяма част от изданията това определение е прикачено в розовата мъгла на “доброто минало”, погледнато от “лошото настояще”. С малки изключения голяма част от вестниците, телевизиите и радиото от години насам приемат под една или друга форма да бъдат поръчкови – на управляващи, на икономически групировки, на отделни фирми и политици.
"Ей за това живея"
Замислих се за това след една командировка. Имена няма да казвам, не от неудобство, а защото тези имена не говорят нищо на никого и едва ли някога ще говорят. Пътуваме по покана на една компания, която освен традиционната разходка на журналисти из производството си, ядене и съобщение за нови продукти, е включила и малко по-арт преживяване – подкрепяла е местни творци и ги е поканила да ни разкажат за техни творби. Да, обаче една част от групичката ни вече е видяла отрупаната маса и удобните местенца за сядане и негодува, че ще трябва да слуша в жегата за някакво си изкуство. Така че си остава да яде и пие вътре. Пардон, да плюска беше по-точна дума.
На тръгване един от “журналистите” вече видимо е пийнал и се налага да го почакаме, докато се усети, че трябва да се вдигне от удобното си столче, да остави хубавото вино и ядене и да си тръгва. Радостно натоварен с подаръка си за последваща консумация, той се постарава три пъти да каже колко му е било приятно, как мрази лошотията на сегашните медии, оплюването, критиките и как ей заради такива събития и разходки още е в професията. Никой не му отговаря, може би защото дори неявилите се на срещата с изкуството усещат, че думите му са прекалено явен опит да измоли още такива покани.
Същият човек е бил във висшето редакторско ръководство на много престижен преди години вестник, за който сега много хора въздишат как е западнал и колко прекрасна медия е бил. Уверявам ви, той не е деградирал, не се е случило само за година или две да достигне дребнавото ниво на писач, който обича да яде, пие и ако може – да почива на аванта. Не е станал по-лош репортер, редактор и човек – останал си е същият. Както са останали същите хората, написали “Влечуги зад компютъра” и други коментари с подобно съдържание, публикувани в медии, минавали за демократични. Ако не вярвате – погледнете имената на настоящи главни и зам.главни редактори, старши репортери и шефове на отдели – това са все толкова познати имена, които години наред са си играли на политиканстване, умерени критики, виртуозни редакции по неудобни теми и отмора по партита и бартерни почивки. Не за тяхна сметка, разбира се.
Въпрос на цена
Да не мислите, че те за няколко седмици от добри и независими журналисти са станали коленопреклонни почитатели на силната премиерска ръка? Че някой е оставил зареден пистолет в бюрото на секретарката с инструкцията който се отклони – да бъде гръмнат? Ако години наред си се продавал незабележимо и си правил компромиси на дребно това дава ли ти право да се възмущаваш когато ти предложат по-едра сделка?
Нали знаете за вица: “Мъж забелязал самотна жена в бара. “Бихте ли се съгласили да прекарате с мен една нощ срещу 100 хил. долара?”, попитал той. “Ами...”, колебала се тя. “Добре, срещу 1 млн. долара?”, на което тя се съгласила. “Тогава, искате ли да прекараме няколко часа срещу пет долара?” Жената възмутено скочила: “Ама моля ви се, вие за каква ме вземете!”
“За каква те вземам се разбрахме, сега обсъждаме цената”.
Точно това е положението с голяма част от българсктие журналисти. Да, вярно, едно време са изглеждали независими, защото са се продавали на по-дребно – дребна похвала за дребно подаръче, смотаване на неприятна история с рекламодател, премълчаване на неудобни факти за политик, близък до главния редактор. Така че какво се чудим, когато лъсва желанието и съгласието им да продават и по-едрите истини? Ако сега има голям монопол и продажност, това е защото години наред е бил съзнателно и несъзнателно подкрепян компромисът на дребно.
А това, че младите са лоши и мързеливи – като гледам много от новите си млади колеги, изобщо не мога да се съглася. И ако си мислите, че който има какво да каже, няма къде да го каже, значи много дълбоко сте проспали появата на интернета. Може сайтове, блогове, социални мрежи, да нямат аудиторията, която са имали “Работническо дело”, “Дума”, “Демокрация”, може да не стигат до толкова хора, колкото гледат БТВ. Обаче тях ги има и са единствените, чиито читатели, вече и зрители, растат. Може много талантливи мои колеги да стоят в псевдонезависими и проправителствени медии, но това не ги е отказало да мислят и споделят критика. Може на тях да им се налага да работят наистина “за заплата”, за което не е справедливо да бъдат обвинявани. Съотношението между талантливи и подлизурковци из редакциите през годините си е оставали почти постоянна величина.
Сетих се, че преди няколко години, много преди сегашното правителство и медиен монопол изобщо да подскажат появата си на хоризонта, слушах оплаквания на колежка колко хора е трябвало да убеди и приласкава, за да гласуват за номинацията за наградата “Черноризец Храбър”, предложена от нейната медия. Тя успя. Убеди ги и номинираният си взе наградата с всички помпозни речи, в които се отразяваше великата му липса на истински талант. Тогава тандемът Пеевски-Кръстева не говореше нищо на никого. Тогава не се говореше за банки, финансиращи купуване на медии с държавни пари. Но пак имаше едни лъжи, които побеждаваха истините. Да правим компромис на дребно означава, че ще направим компромис и когато стане дума за нещо голямо.
