От Пловдив си отиват спомените. Тръгват си истории,
които толкова дълго са ни чакали да ги изживеем, че вече нямат сили и рухват.
Понякога някой им помага – подава ръка, за да ги блъсне към смъртта, благородно
обещавайки, че утре вместо тях ще има нещо по-добро. И никой после не му търси
сметка защо обещава живот, който никога няма да се роди.
От Пловдив си отиват спомените, върху които сме
стъпили, за да усещаме земя под настоящето си. Някой ни е излъгал, че така
трябва, защото земя не ни трябва, а трябва да се учим да хвърчим. И никога не
сме имали смелостта да попитаме защо излъга, че можем да летим без опората, от
която да се оттласкаме. Толкова отдавна си отиват спомените за изгубената ни
България, че лесно можем да повярваме как никога не е съществувала. Била е
грешка на системата. Измислица на историци, които и без това никой не чете.
Никой не е имало преди нас, ние ще си вярваме, че сме върха на мъничка
бетонно-стъклена цивилизация, в която всеки трябва да си знае кутийката и всеки
детайл трябва да влиза в употреба. Никой няма право да ни отклонява с архитектурното
си въображение и да изисква от нас да помним. По-лесно е да забравяш вчерашния
ден. Трудното е да учиш отново и отново уроците му и никога да не разбираш защо
грешките ти са еднакви.
От Пловдив си отиват спомените. Пловдив е сбогуване.
Сбогуване със себе си и с надеждите, че красотата до теб има някакво значение. Разбира
се, че вече няма. Когато си я разрушил, е по-лесно. На чиста дъска е лесно да
се пише каквото си пожелаеш, а когато ти омръзне, просто рушиш и вдигаш наново.
Толкова е лесно. Отива си вдъхновението на историята, защото с него е трудно да се живее - то те кара да задаваш въпроси и да искаш да мечтаеш.
Отиват си спомените от Пловдив, от Видин, от Варна,
от Габрово и от София. Във Велико Търново се срутват, сякаш се отчайват, че
някой иска да вдига увеселителни паркове и кичозни царски дворци, а за тях няма
дори една ръка, която да ги подкрепи преди забравата. Край Бяла се срутва мост,
защото е по-важно да построиш магистрала за бързо преминаване, отколкото да
вървиш бавно над реката и да слушаш историята й.
Заминават си тихо забравени църкви и къщи, защото са
се опитвали да оцеляват в една бедна държава, сред бедни хора. И накрая просто
не са издържали сами. Винаги ще има нещо по-евтино, което да ги замени. Нали
сме бедна държава, бюджетът на портфейла е по-важен от бюджета на паметта и
бъдещето. Толкова е просто да напишеш няколко числа в графите и да сметнеш, че
един стар спомен струва скъпо, а блокчетата за бързо строителство, ПВЦ
дограмата и офертите за бързи преживявания са далеч по-евтини. Ние сме бедна
държава, която иска да преживее момента и да оцелява. За останалото нека мислят
другите, които си позволяват лукса да запазват по нещо и за утре.
От Пловдив си отиват спомените за един от
най-европейските романи, писани от български писател. Целият роман „Тютюн“ е
метафората за алчността, която във всяко време и всяка система премазва
спомените и кара мечтите да се сбъдват в уродливост и лъжи. Срутва се мястото, което
Димитър Димов е рисувал в голямата тютюнева стачка, а Никола Корабов снима във
филма „Тютюн“. По ирония две години след като Димов публикува завършения си
роман, в същите тютюневи складове избухва първото публично недоволство от
социалистическата власт. Няма да видите паметна плоча, нито екскурзоводи, които
разказват историята. Няма да прочетете имената на онези хора, които са имали смелостта
да рискуват живота си, а после трябваше да бъдат забравени, защото искаха нещо
повече от подхвърлено съществуване.
Паметта е услужливо срутена, само няколко седмици
след малката режисирана война за разместването на учебни програми, в които
хиляди „патриоти“ даваха душата си за опазване на „българското“, но с погнуса
минават край изоставени паметници на културата и мърморят, че общината трябва
да се намеси и да срути „съборетините“.
…………………
Намеренията за ново строителство на мястото на
стария тютюнев склад изглеждат, меко казано, съмнително. Информационна табела
няма, няма и публикувани ясни намерения какво точно ще се построи и как ще се
печели от него. В Пловдив, както и в много други градове, построени и
недостроени нови сгради стоят празни, някои се продават на търг заради дългове.
Не е ясно и как ще се финансира бъдещата сграда, която да замени срутения
склад. Собственик на склада е „Пи Джей трейд“ – фирма с капитал от 50 хил. лв.
и 80 хил. лв. приходи за 2014 г. Всичките са финансови.
Авторът на коментара е редактор в Severozapazenabg.com и финансов журналист
на свободна практика. Мнението е лично и за него не съм получавала и няма да
получа хонорар. Ако разсъждавахме с прости сметки като собствениците на стари
сгради - за времето, което ми беше нужно да го напиша, можех да напиша текст на
друга тема, от който да взема добро авторско възнаграждение. Само че ако
оставяме историята да се срутва, скоро няма да имам какво да разказвам нито за
туризма в Северозападна България, нито за личните финанси, защото няма и да има
кой да чете.
