На Балканите
обичаме да издигаме стени. Високи,
двуметрови зидове, които да ни пазят от
непознатия свят. Огради, с които да
защитим собствените си малки светове
от непознатото, от чуждото, което винаги
ни изглежда лошо. Независимо дали е
съседната държава, съседният двор или
някой, различен от нас. Затова само на
Балканите има хора, които могат толкова
добре да разберат и да покажат различията
и страховете от тях.
Сърджан Драгоевич
е от многото балкански режисьори, за
които войната между различията има
барутен вкус, но е сред малкото, които
успяват да покажат войната между тези
различия повече със смях, отколкото със
сълзи. Последният му засега филм “Парад”
("Parade", 2011) избира за основа истинската история
на първите гей-паради, организирани в
Белград, на които се стига до кървави
сблъсъци с неонацисти. И успява да
предаде не само балканската хомофобия,
не само мачовския хумор и симпатията
към отритнатото гей-общество, а и цяла
югославска лавина от неразбиране,
затваряне, стремеж само ти да си правият
и правилният, която години наред
разкъсваше бившата конфедерация от
войни.
Наред с голямата
война, онази на големите мъже и големите
битки, на куршумите и танковете, тече и
една малка, незабележима наглед война.
Тя е дребна, в дребните жестове на личните
вражди, в неотстъпчивостта към другия,
в подозрението, с което подхождаш към
различните. Но завъртени от голямата
война, забравяме, че точно тези малки
битки са я довели пред вратите ни. В
“Парад” Драгоевич избира да покаже
една точно такава наглед малка битка –
гей-обществото на Белград срещу млади
неонацисти, стари бивши военни (които
трибуналът в Хага би търсил, ако имаше повече сили) и патриархалния балкански
морал.
Като всеки хубав
филм и в този има любовна история, даже
няколко, има смях, има пътуване и много
оригинален хумор. Има и кръв, и неочаквани
сълзи, и финал, който дойде изведнъж.
Отвъд битката на хората с различна
сексуална ориентация да покажат, че ги
има, Драгоевич оставя въпросите за това
колко сме готови да приемем различията
у другите – били те расови, от личния
живот или от националността. Колко сме
толерантни всъщност и не е ли ежедневието
ни една постоянна борба между това,
което искаме да бъдем, и това, което
другите очакват? И ако едно по-старо
поколение е хвърляло гранати и е убивало
в името на национализма си, не прилича
ли и по-младото на него с отказа си да
погледне и приеме този, който не прилича
на него, макар да няма бомби, а само
бухалки?
Преди около 20
години, в разгара на войната в бивша
Югославия, България ми изглеждаше на
косъм да попадне също в конфликта.
Бомбите тогава изглеждаха близо, а
мракът на пост-социализма беше обхванал
всички в страха какво ще се случи. Тогава,
с детска наивност (а знаех, че е наивно),
си лягах рано, за да избягам от страха,
че войната ще се пренесе точно тази нощ
към мен. Порасналите бягат по друг начин
– в скривалища, в себе си, далеч в други
държави и градове... Но никога не могат
да избягат от себе си и от войните, които
сами си носим. Историята на “Парад”
може да се е случила в Белград, но може
да се случи и на още много, много други
места. Тя продължава да се случва с
подозрението към различния, с ежедневна
любов, чрез която се бориш да запазиш
една по-голяма, с проглеждането и болката по загубените хора и места, за които преди това никога не би помислил,
че ще ти липсват.
Сюжетът:
Лимон (Никола Койо) е бивш
военен, който носи всички белези на
балканския страшен мъж – дотам, че държи
пистолети във вазите, вместо цветя. Бисерка (Христина Попович с изключително добра роля) е
кандидат-втората му жена, която се е
заела да организира невиждана сватба
и намира идеалната агенция, която да й
помогне. Само че с една подробност –
собственикът и главен арт-организатор Мирко (Горан Йевтич) е гей. След няколко недоразумения между
партньора му – ветеринарният лекар Радмило (Милош Самолов), и
Лимон, агенцията се съгласява да направи
сватбата-мечта. С условието бившият
военен и неговите приятели да охраняват
гей-парада в Белград. Нищо обаче не е
толкова лесно и по балканските пътища, в розова кола, Лимон и Радмило се отправят на едно
пътуване колкото в миналото, толкова и
в неочаквани бъдещи приятелства.
А междувременно
един от организаторите на нападенията
срещу гей-обществото се оказва синът
на Лимон от първия му брак. И така, баща
и син застават един срещу друг, докато
балканският хумор внезапно преминава
в балканска драма. Дълбока, тежка и
необратима, със смях и сълзи, след които
никога няма да виждате малкия свят наоколо както досега.
