От Пловдив си отиват спомените

От Пловдив си отиват спомените. Тръгват си истории, които толкова дълго са ни чакали да ги изживеем, че вече нямат сили и рухват. Понякога някой им помага – подава ръка, за да ги блъсне към смъртта, благородно обещавайки, че утре вместо тях ще има нещо по-добро. И никой после не му търси сметка защо обещава живот, който никога няма да се роди.

От Пловдив си отиват спомените, върху които сме стъпили, за да усещаме земя под настоящето си. Някой ни е излъгал, че така трябва, защото земя не ни трябва, а трябва да се учим да хвърчим. И никога не сме имали смелостта да попитаме защо излъга, че можем да летим без опората, от която да се оттласкаме. Толкова отдавна си отиват спомените за изгубената ни България, че лесно можем да повярваме как никога не е съществувала. Била е грешка на системата. Измислица на историци, които и без това никой не чете. Никой не е имало преди нас, ние ще си вярваме, че сме върха на мъничка бетонно-стъклена цивилизация, в която всеки трябва да си знае кутийката и всеки детайл трябва да влиза в употреба. Никой няма право да ни отклонява с архитектурното си въображение и да изисква от нас да помним. По-лесно е да забравяш вчерашния ден. Трудното е да учиш отново и отново уроците му и никога да не разбираш защо грешките ти са еднакви.

От Пловдив си отиват спомените. Пловдив е сбогуване. Сбогуване със себе си и с надеждите, че красотата до теб има някакво значение. Разбира се, че вече няма. Когато си я разрушил, е по-лесно. На чиста дъска е лесно да се пише каквото си пожелаеш, а когато ти омръзне, просто рушиш и вдигаш наново. Толкова е лесно. Отива си вдъхновението на историята, защото с него е трудно да се живее - то те кара да задаваш въпроси и да искаш да мечтаеш. 

Отиват си спомените от Пловдив, от Видин, от Варна, от Габрово и от София. Във Велико Търново се срутват, сякаш се отчайват, че някой иска да вдига увеселителни паркове и кичозни царски дворци, а за тях няма дори една ръка, която да ги подкрепи преди забравата. Край Бяла се срутва мост, защото е по-важно да построиш магистрала за бързо преминаване, отколкото да вървиш бавно над реката и да слушаш историята й.

Заминават си тихо забравени църкви и къщи, защото са се опитвали да оцеляват в една бедна държава, сред бедни хора. И накрая просто не са издържали сами. Винаги ще има нещо по-евтино, което да ги замени. Нали сме бедна държава, бюджетът на портфейла е по-важен от бюджета на паметта и бъдещето. Толкова е просто да напишеш няколко числа в графите и да сметнеш, че един стар спомен струва скъпо, а блокчетата за бързо строителство, ПВЦ дограмата и офертите за бързи преживявания са далеч по-евтини. Ние сме бедна държава, която иска да преживее момента и да оцелява. За останалото нека мислят другите, които си позволяват лукса да запазват по нещо и за утре.

От Пловдив си отиват спомените за един от най-европейските романи, писани от български писател. Целият роман „Тютюн“ е метафората за алчността, която във всяко време и всяка система премазва спомените и кара мечтите да се сбъдват в уродливост и лъжи. Срутва се мястото, което Димитър Димов е рисувал в голямата тютюнева стачка, а Никола Корабов снима във филма „Тютюн“. По ирония две години след като Димов публикува завършения си роман, в същите тютюневи складове избухва първото публично недоволство от социалистическата власт. Няма да видите паметна плоча, нито екскурзоводи, които разказват историята. Няма да прочетете имената на онези хора, които са имали смелостта да рискуват живота си, а после трябваше да бъдат забравени, защото искаха нещо повече от подхвърлено съществуване.

Паметта е услужливо срутена, само няколко седмици след малката режисирана война за разместването на учебни програми, в които хиляди „патриоти“ даваха душата си за опазване на „българското“, но с погнуса минават край изоставени паметници на културата и мърморят, че общината трябва да се намеси и да срути „съборетините“.

…………………

Намеренията за ново строителство на мястото на стария тютюнев склад изглеждат, меко казано, съмнително. Информационна табела няма, няма и публикувани ясни намерения какво точно ще се построи и как ще се печели от него. В Пловдив, както и в много други градове, построени и недостроени нови сгради стоят празни, някои се продават на търг заради дългове. Не е ясно и как ще се финансира бъдещата сграда, която да замени срутения склад. Собственик на склада е „Пи Джей трейд“ – фирма с капитал от 50 хил. лв. и 80 хил. лв. приходи за 2014 г. Всичките са финансови.

Авторът на коментара е редактор в Severozapazenabg.com и финансов журналист на свободна практика. Мнението е лично и за него не съм получавала и няма да получа хонорар. Ако разсъждавахме с прости сметки като собствениците на стари сгради - за времето, което ми беше нужно да го напиша, можех да напиша текст на друга тема, от който да взема добро авторско възнаграждение. Само че ако оставяме историята да се срутва, скоро няма да имам какво да разказвам нито за туризма в Северозападна България, нито за личните финанси, защото няма и да има кой да чете. 

С цървули по българския туризъм*

Февруари по принцип е малко скучен месец за българския туризъм, който вяло се опитва да привлича гости за 14 февруари – кой любов, кой вино, каквото си искаш. Лошото е, че повечето винарски изби се занимават сами с туризма и това перо някак отчетливо липсваше на „Ваканция и спа експо 2016“. Това му беше най-малкия проблем на българския туризъм, представен на изложението.

Избрах си за посещение втория ден, за да избегна навалицата и официалната част от първия – все пак не съм там за министър Николинка Ангелкова, а заради изложителите. Пропуснала съм „възстановката“ на войните с превръзки на очите и плетени вискозни ризници, както и танцът върху фототапет на въглени – изконна българска традиция, бабите в Югоизточна България на всеки празник резнат един фототапет, наметнат бяла риза и с дъската за хляб над главата си скачат. Ей така, да пазим традициите.

Излизам от метростанцията и първото, което виждам – ама наистина първо впечатление от изложението, са отегчените групи хора, пушещи точно пред входа на Интер Експо центъра. Преодоляла съм паркираните коли – малко е тясно да се минава между тях, и внимаваш някой да не прелети над теб докато си на пешеходна пътека, ама какво пък –София си има очарователни улични обичаи. Та, стигам до входа и се промъквам между цигарения дим, поетично литнал към небето, който ми напомня за знойните червени полета от „Тютюн“, за бедните нивици, на които друго не расте, за битката в българските заведения да се пуши… Окриляваш се някак, иде ти да хванеш учудено гледащия чужденец и да му обясниш, че сме в ЕС и имаме забрана за пушене, ама сме либерални хора и за едните туристи и пушене на закрито даваме!

Вътре пропускът е по-мижав и от този на селска автогара – всеки влиза свободно, понеже входът е свободен, и ако искам, мога и базука, и калашников, и граната да вкарам. Изложбения център има гардероб – чудесна идея. Срещу гардероба е ресторанта, който всъщност е нещо средно между соц стол и закусвалня от 90-те години. Мирише по същия начин, на талази към окачените палта. След гардероба ме чака първата зала за обиколка – там са агенции, там са представители на Хърватия, там е и щандът на Турция. Хърватите са скромни, заели са малък щанд, но показват добри снимки и се усмихват. Усмихвам се и аз и се обръщам към турския – основно в червената гама. То не е точно щанд, ами е остров в средата на залата, в който ти се иска да спреш поне заради красивите илюстрации на курорти и забележителности, и заради усмихнатите хора пред тях. Освен, че сигурно са подбрани с конкурс за приветливост, облеклото им е като дискретна реклама на текстилната индустрия. После ще се върна с подробно сравнение на външния вид на изложителите.

Македонският щанд е по-скромен, но също така приветлив и само секунда спиране е достатъчна жената зад него да се усмихне и да те подкани да спреш. А сръбския! Задължително се спрете поне една година на него за дълго, дълго време. Първо, Сърбия си има весело и несложно лого за туризма. Второ – няма и помен от нещастните бели алуминиеви щандчета – всичко е направено светло, сякаш слънчево, с добре премерени снимки, и много, ама много добре изпипани рекламни материали. Не е само качеството им – изпипан са откъм съдържание. Има идеи къде да отидеш за винен туризъм, има предложения за разходки по течението на Дунав, има снимки на вкусна храна, има уикенд идеи, и градски туризъм, и архитектура, и хотели, и въобще – ще се ходи в Сърбия! Тази година пропуснах по-дълга спирка на щанда им, но нека се отклоня и да разкажа за миналата година.

Само секунда спиране е достатъчна, за да се понесе към мен усмихнат младеж. Говорихме си дълго и широко за туризъм от двете страни на границата, разказа ми за ски курорти, за винен туризъм, за Белград, споделих, че много обичам Северозападна България, а той си даде визитката и каза, че сме добре дошли с идеи и предложения за общи дестинации и пътувания… Защо ви го разказвам? Защото си личи, когато нещо се прави с мисъл и желание.

Да се върнем в настоящата година. След като отминавам Сърбия, попадам в българската зала. На нея й личи, че е българска. От лявата ми страна се поклащат два кафеникаво-зеленикави огромни бута – община Елена? Да, това трябва да са еленски бутове, ама не знам истински ли са, имитация ли, мога ли да ги пипна и защо стоят така бутафорно? И на други места съм виждала висящи храни по изложения, обаче тези стряскат. За момент се питаш дали някой клет турист не е разсърдил балканджиите и не се е озовал като виснал бут над щанда им? Преминавам набързо, не искам по миризмата да разбирам истински ли са, пресни ли са и наистина ли са еленски бутове.

От дясната ми страна в цялото си величие се изправя картонена крепост. Средновековна. С огромен фототапет за фон и ярколилаво за акцент. Не, крепостните стени са две! Това е Велико Търново! Градът, в който в последно време често падат едновековни и повече вековни къщи, обаче важното е надстроения Царевец да седи стабилно.

Продължавам напред и край мен се нижат щандове със снимки на рози и кремове за лице, щандове с нищо друго, освен няколко скромни флаера и брошури, напечатани по европроект, отегчени тракийски робини крепят морни тела в очакване на пърформънс, танцьорки в народни носии пристягат кръшна снага с алуминиеви пафти…Община Хасково отново е извадила винил на Григор Димитров и обичайните забележителности от минали години.

Столична община ме изненадва – гледам едната страна на щанда, облепен с черно-бели снимки, ако правилно виждам трябва да е нещо от типа „стари градски вълнения“. Пред снимките на стол седи отегчена кака, облечена в черно, а цветни петна правят няколко изкуствени зелени кичура от листа. Минавам тихичко, за да не я стресна – знам ли в какво настроение е. Някои общини са проявили дизайнерски усет с шкафове – дълбока тайна ще остане какво има в тях. Може би ако отворя чекмедже от него ще излезе ваучер от „Грабо“ за местен хотел?

Община Етрополе е избрала за представяне усмихнати и симпатични момичета, има си и полезни материали – пари няма, желание явно има. Община Петрич е в подобно положение. Близо до тях ме грабва огромният винил на община Костенец, който заплашва да те погълне като прабългарска конница византийска рота. Подозирам, че организаторите са го сложили с идеята хората да спират и да се снимат пред него – иначе не мога да си обясня сивия килим отпред и огромното празно пространство. Ех, жалко, че съм сама, ако имах дружка, можехме такива селфита да си направим! Изглежда точно толкова нелепо, колкото Самуилови войници от Ключ, поспрели се да погледат Костенец.

В дъното на едната зала е община Берковица. И там бюджет много няма, но поне са мили и любезни, и са напечатали листовки с маршрути и места за настаняване. Срещу тях общините Видин, Белоградчик и Чупрене ме изненадват с щанда си – във формата на карта на крайдунавския район. Най-ценното ми нещо от тях са автентични турлашки рецепти от този край, които да си приготвяш сам и като ти харесат – да дойдеш да опиташ на място. Тук е и едно от малкото места, на които се рекламира винен туризъм. Със съжаление разбирам, че община Видин, наред с всичко хубаво там, не може да изложи ценното съкровище от Рациария. 

Защото… няма бронирана витрина в музея, за разлика от този във Враца. И така, една част от българските съкровища седи заключена, тъй като няма пари за бронирана витрина. Докато си говорим с видинчани, край нас шумът се усилва, еква народна музика и танцьорки затропват, подвиквайки бодро „Ихууу!“, докато тъпан бие. Шумът ме дразни, в средата на разговор съм, както вероятно и много хора, защото това е изложение основно за бизнес и контакти. Но няма значение, нека всички видят, че нашите момичета играят хоро.

Наблизо до Видин е община Вършец, с видимо скромен бюджет и печатни материали, подавани от младеж зад малък щанд. Условия имат, забележителности имат, спа хотели, къщи за гости, минерална вода… обаче гости идват само през топлите месеци. Минали години Вършец, Берковица и Годеч се представяха заедно с проекта „Неоткритата тайна на Западна Стара планина“. Питам защо не са се събрали и тази година, да си направят по-голям и хубав щанд. „Проектът свърши“, е краткият отговор. Това изчерпва голяма част от туристическите напъни в България – „Проектът свърши“.

Заради разпиляността на общините така и не успявам да видя Враца и Русе. Миналата година Русе се представиха добре, тази не знам дали изобщо са били.

В подредбата на щандовете няма никаква регионална логика и от Петрич попадаш на Вършец, от Стара Загора на Банско, от София на Хасково…

За Враца се чудя да съжалявам или да се радвам – при толкова много дадености и възможности за развитие на туризма, снимките показват неориентирани бледни девойки, загърнати с чаршафи, пердета и тенекиени венци, показващи някакви „възстановки“ на обичаи. Пропуснала съм и неповторимата бутафорна имитация на пещера „Леденика“, която между другото след усвояването по един проект стана опасна за посещения. Дълго време гледах на снимка имитацията на пещера и се чудех как са я направили. И прозрях – това е дебел найлон, под който лелка от общинско дружество е запалила огън, за да се опуши и стопи. Това е! Горе има картонена мравка, символизираща … абе нещо символизира, не издребнявайте. За да покажем, че пещерата има лазерни атракции и светлини, под найлона има проектор, а до него – лаптоп.

Да се върна на външния вид, както обещах в началото. Българите и в частност българките са много отрудени и заети жени. Те са като в онзи виц за трите кокошки, от които българската нямала време за нищо, защото снасяла яйца. Българите, и особено българките, които трябва да представят общината си като приятно място за туризъм, много обичат черното. Понеже е февруари, тъмните плетени пуловери, черни панталони или поли с черни чорапогащници са най-удачния избор. Българите са прекалено заети и отрудени, за да се усмихват често. Освен това не обичат да ходят на фризьор. Някакви фриволни момичета от Турция и Сърбия са отишли на фризьор преди изложението – или поне са се оглеждали и гласили дълго в хотелската стая, преди да потеглят. Освен това са си подбрали хубави костюми, даже и колежката им от Македония е свежо цветно петно, чиито цвят впрочем подхожда на знамето зад нея.

Обаче българите нямат време за такива неща. Мъжът с добре оформена коса не е българин. Тук се следва правилото за максимално естествено и неистово желание за непокорно реещи се или прихванати с щипка женски коси. Тук няма мода в гримирането, няма дискретен и поддържан маникюр, няма  елегантни заигравки с български шевици. Или си в носия, или се обличаш в ширпотреба от местния мол. Извинявам се на всички изключения – те само горчиво изпъкват над общата картина.

В целия този кич не видях и помен от чудната кампания (безплатна) Like.Bulgaria, която един графичен дизайнер прави със собствени усилия. Целият общински кич е обида, принизяване и пълна гавра с туристите, които искат нещо различно, не искат бутафорни възстановки, нито пътуват, за да видят как някой им пробутва фалшифицирани традиции и фалшиви еленски бутове. Кичът обаче е на държавно ниво, той е национален, и кой знае защо обича да се преоблича в сатенени чаршафи и имитация на ризници, за да рекламира туризъм с ослепени войни и битки.

Представяте ли си, ако Франция се рекламираше с битката при Ватерло, Италия предлага включване в гарибалдейски части, а Германия играе пред потенциални туристи бой с римски завоеватели или битката при Сталинград? А може би Гърция трябва да се поучи от нас и да рекламира с византийски битки и специална оферта – червено вино от чаша-череп, за да усетим общата си история? Чак се чудя защо на следващото изложение не разиграем символична битка между Търново и представителите на Турция? Може да викнем Патриарх Евтимий и да му отрежем ръката (или главата беше?), а може Иван Шишман да обикаля на кон и с мъка в сърцето да гледа как турците бутат картонения Царевец.

*Заглавието е заимствано от сръбския филм "С цървули по Дивия Запад"

Авторът на материала е редактор в severozapazenabg.com. Мнението е лично и не ангажирам никого. Предистории за туризма може да прочетете тук:

Една седмица в Западния Балкан   http://bit.ly/1KQUsmb

Скъпият проект на „Леденика“ се оказа и с опасно осветление http://bit.ly/210jl0I

Туризмът в Северозапада – в търсене на нещо различно  http://bit.ly/21nHF27

Двата храма на Видин http://bit.ly/1TcnFLm

Град за влюбване http://bit.ly/1XQ6zlj

Колко получават централните банкери

В обществените договори, които правителствата официално или по подразбиране сключват с гражданите си, има и чувствителна информация, за която се приема, че трябва да е публично известна и лесно достъпна. Тя може да е тайна, когато става въпрос за редови гражданин, но за хора на висока позиция, боравещи с ресурс на данъкоплатците, трябва да бъде обявявана. Или поне така е в развитите държави.

Част от тази информация е възнаграждението, което получават централният банкер и неговите заместници. В България такава официална информация липсва. През ноември миналата година в. "Сега" съобщава, че БНБ е отказала да обяви заплатите на управителя Иван Искров и неговите заместници, поискани от Института за модерна политика. Институтът обяви, че ще обжалва пред Върховния административен съд. Малко преди това, през септември, Искров дава интервю в БНР, но там въпросът за заплатата е зададен от Георги Любенов свенливо и едва ли не извинително - дали г-н управителят ще съди и хората, които говорят за пътуванията му с частни самолети на Цветан Василев и хората твърдят какво ли не, включително заплата от 80 хил. лв. месечно...

Единствената индикация какво е възнаграждението са думите на Искров, че месечно целият управителен съвет взема по-малко от тази сума, но не това са важните за обществото проблеми. Гуверньорът леко пропуска, че липсата на прозрачност е един от важните проблеми, който се видя и при КТБ, и при ПИБ, и продължава да се вижда къде ли не.

Вероятно БНБ приема работата си за много секретна, каквото трябва е и възнаграждението на управителния съвет. За разлика от тях Федералният резерв на САЩ, Европейската централна банка и централните банки на държавите от Западна Европа не крият нищо. За Австралия и Азия нямах време да проверявам, но предполагам там положението е подобно.

Председателят на Фед Джанет Йелън получава годишна заплата от 201 700 долара - гласувано и одобрено от Конгреса. Това са 182 941.76 евро или 357 867.36 лв. според последните валутни курсове. 

Марио Драги, шефът на ЕЦБ, е взел 379 608 евро заплата за миналата година, заместникът му - 325 392 евро. Отделно са разходите за пенсионен фонд, медицински застраховки и др., които може да видите в годишния доклад на ЕЦБ.

В годишния доклад на Английската централна банка (Bank of England) са отразени заплащането и различните бонуси, отпускани на ръководителя на банката и неговите заместници. От доклада научваме, че за миналата година възнаграждението на гуверньора е оставено без промяна. То е 480 хил. британски лири на година, което прави 681 389 евро или 1 332 610 лв.

Заместникът му е получавал 258 809 британски лири от 2010 до миналата година. През 2014 г. има 2% увеличение или 264 хил. лири. Отделно му се плаща за настаняването в Лондон, защото Марк Карни е канадец, а Bank of England няма изискване управителят й да бъде британски гражданин, работил и пребивавал в родината си. Централната банка на Великобритания е независима - страната не е в еврозоната и следователно гуверньорът има много повече задължения и отговорности, сравнено с централните банкери на държавите от еврозоната.

Да вземем за пример и една държава от еврозоната - с финансова дисциплина, ефективен надзор и голям пазар, за който да отговаря. В Германия президентът на Бундесбанк (Deutsche Bundesbank) е получил за миналата година възнаграждение от 346 585.20 евро. Сумата е точна до евроцент, все пак е част от подробния годишен доклад на Bundesbank. Заедно с бонусите и другите пари, отпуснати за разходи, германският централен банкер се е радвал на годишна заплата от 428 391.94 евро.

Ако не ви се рови в отчетите и докладит на банките, един сайт вече го е направил - http://wageindicator.co.uk/main/pay/vip-celebrity-salary/bankers-salary

Доколкото се вижда, в годишните възнаграждения са включени различните бонуси и екстри.Дали защото сме малка и не особено интересна от финансова гледна точка държава, или защото не са намерили информация, от сайта не са включили данни за Иван Искров.

Източници:

http://www.reuters.com/

http://www.ecb.europa.eu/pub/pdf/annrep/ar2014en.pdf

http://www.bankofengland.co.uk/publications/Documents/annualreport/2015/prareport.pdf

https://www.bundesbank.de/Redaktion/EN/Downloads/Publications/Annual_Report/2014_annual_report.pdf?__blob=publicationFile

http://www.bnb.bg/PressOffice/POStatements/POADate/02_ISKROV_20140921_BG

Моралът на съда в Стара Загора

Окръжният съд в Стара Загора попада в новините през последните месеци предимно с припомняне на наказанието, което наложи на Георги Сапунджиев, убил 4-годишно момче на пешеходна пътека в града. В края на миналата година окръжните съдии определиха присъда за Сапунджиев - 3 години и 4 месеца, при първоначален общ режим. От тази присъда ще бъде изваден периода, който убиецът е прекарал под домашен арест. Впоследствие присъдата е увеличена на по-горна инстанция.

На 16 юни същият Окръжен съд осъжда на 6 години затвор при първоначален строг режим, безрботният П.З.П. Допълнително отрежда 40 хил. лв. глоба в полза на държавата. Признат е виновен за неразрешено притежание на 2.8 грама марихуана, на обща стойност 16.88 лв. Въпросните "високо рискови наркотични вещества" някога са се отглеждали свободно, като растение от рода на конопа, култивирани от дълбока древност, широко използвани за корабни въжета, дрехи, текстил, с доказани благотворни медицински свойства. Понастоящем всякакво отглеждане и притежание на марихуана е криминализирано, а както се вижда и от решението на съдиите от Стара Загора - то е по-опасно престъпление, отколкото да убиеш дете в пешеходна зона.

Новата западна дестинация

Част от текста е публикуван в бр. 6 на в. "Капитал Daily" от 2014 г. 

През 1986 г. легендарната югославска рок-група Bijelo Dugme издава албума си “Pljuni i zapjevaj moja Jugoslavijo”. На обложката е група китайски момичета във военни униформи, танцуващи балет с оръжие. По това време Сърбия е част от Югославия и формално е зад Желязната завеса, със социалистическо управление, но режимът е много по-отворен към Западна Европа, отколкото останалата част на тоталитарния свят. В продължение на дълги години в България предприемачеството е напълно заличено и има почти пълна забрана за пътуване извън социалистическия лагер за почти цялото население. През тези години на запад от Калотина се радват на доста по-либерален режим, възможност да развиват малък бизнес, да пътуват, а цензурата в медии, литература, музика, филми, е далеч по-малка. 

Казано накратко - преди 1989 г. ориентацията на Сърбия, като част от Югославия, е по-скоро към "Запада", а България гледа на Изток, към СССР и държавите в негова орбита като Китай. В началото на 90-те години, след разпада на федерацията част от държавите продължават про-западната ориентация и надграждане на пазарна икономика, но Сърбия дълго време не е сред тях и ерата на Слободан Милошевич обтяга отношенията с много държави, включително и България. Падането му от власт за много чужди компании е като знак да започнат да гледат на Сърбия като на възможност за инвестиции и разширение на продажбите си. Засега числата за търговията между България и Сърбия не са много обнадеждаващи - през последните две години има спад в износа и вноса.

Силата е в очакванията

Сърбия е като България преди десет години. Докато събирах коментари за текста често чувах това определение. Зад израза се крие много повече истина, отколкото изглежда на пръв поглед. Сърбия в момента не е просто държавата, която с усилия е преминала първите години от възстановяването си след режима на Милошевич, както и ние преминавахме кризата от 1997 г. Нито е просто поредната държава с преговори за членство в ЕС и опити да реформира икономиката си и да намали държавните разходи. Сърбия, приличаща на България преди 10 години, е една от многото все още недостатъчно използвани възможности за развитие на българските компании. В последните години силно расте броят на българските фирми, които започват бизнес под някаква форма със западната ни съседка – като износ на стоки, или като създават свои дружества там. 

Откъм публична информация последните месеци са пълни с идеи за нови съвместни проекти на държавно ниво - магистрала между София и Ниш до края на 2016 г., обещано от регионалните министри Даниела Терзиева и Игор Мирович, както и нов граниченпункт между българското с. Салаш в общ.Белоградчик и Ново Корито в Сърбия, проектът за който отлежава десетилетия. А няколко седмици по-рано президентите Росен Плевнелиев и Томислав Николич лансираха идеята за магистрала между София и Белград. На българо-сръбски форум преди няколко дни зам.-министърът на икономиката Красин Димитров (който е работил като консултант по приватизация в Сърбия) обяви няколко мерки, които да подпомагат българския износ и инвестиции, като освен за съседната, те ще важат и за други държави.                                                                                                       

Няма нужда да се заблуждаваме – средата не е лесна, много от проблемите там при нас вече отдавна сме ги преодолели и може би изглеждат като изостаналост. Нито една от компаниите, споменати в този текст, не казаха, че е лесно, но всички гледат на Сърбия като на перспектива, която макар сега да носи не много приходи и възможности, след години ще им се отплати за положените усилия.

Перспективата ЕС

Именно като България преди десет години и в Сърбия има потенциал за ръст на потреблението и приток на европейски фондове от предприсъединителния период. Не са малко българските компании, които от години изнасят или поне са се опитали да изнесат бизнес към западната ни съседка не само като търговци на стоки, а и като инвеститори. Наскоро пътностроителната “Трейс груп Холд” обяви, че учредява дружество в Сърбия - New Bridges, което вече работи по проекти, а от “ЕР Холдинг” (бивш “Енергоремонт холдинг”) определиха страната, наред с другата част на Западните Балкани, като един от приоритетите си за международно развитие. Западната ни съседка е и един от пазарите за продуктите на хигиенни препарати “Фикосота синтез”, като изпълнителният директор Красен Кюркчиев определи продажбите им там като добри. За друг производител на бързооборотни стоки – сладкарската “Престиж 96”, Сърбия е един от съседните пазари, където компанията планира да разширява продажбите си и да стъпи по-сериозно, обясни изпълнителният директор Анастасиос Панайотопулос.

Основните пречки, от които се оплакват български компании в Сърбия, са бавна администрация, отчасти остаряло законодателство и протекционистична политика към сръбски компании в някои области на икономиката. И по трите проблема новото сръбско правителство дава заявка да работи сериозно за преодоляването им, но поне засега те си остават.

Александър Миличевич, първи съветник в Посолството на Сърбия в София, предпочита да подчертае възможностите, които се отварят за българските компании, решили да стъпят на запад от Калотина. Например преференциалните условия за производителите да изнасят в няколко държави, с които Сърбия има споразумения за по-ниски мита (виж текста долу), културната близост на българи и сърби, европейските фондове, по които тепърва ще се провеждат търгове, както и желанието на страната да бъде наистина отворена за чужди инвеститори. Като перспективни сектори за партньорство и бизнес Миличевич вижда и туризма, особено в комбинирани пакети за крайграничните райони.

Малко помощ от институциите

“Ако някоя компания има нужда от съвет или се сблъска с проблем, веднага може да се обърне към посолството ни в София и ние ще съдействаме”, коментира Миличевич. От Посолството разчитат бизнес връзките да се развият и със създаването на Българо-сръбска търговско-промишлена палата. Тя съществува едва от няколко месеца и до средата на следващата година членството в нея е безплатно, безплатни ще са и повечето й услуги. Надеждите са после палатата да се самоиздържа от членски внос и различни събития и освен в граничните области, да подпомага контактите между компании от цяла България и цяла Сърбия. Българското Министерство на икономиката също смята да организира бизнес форуми, на които да се обсъждат условията за правене на бизнес в Сърбия.

Все пак, колкото и да напредват двустранните отношения, до влизането на страната в ЕС границите остават, а доста правила може да не се харесат особено на българските компании. Факт е, че в много области, където държавата провежда търгове и плаща с обществени средства, има политика, която подпомага местни компании. Преди няколко месеца бившият вече транспортен министър Милутин Мърконич предложи направо, че ще е добре местни компании да продължат строителството на пътища след развалените договори с обявената в несъстоятелност Alpine Bau. Но все пак – Мърконич вече не е министър, а новото правителство начело с Ивица Дачич сериозно се е заело да докаже, че страната ще е отворена към Европа и с добро отношение към всички, желаещи да правят бизнес в Сърбия. Дори и със сегашните правила, които дават предимство на местни компании, включително за износ към държави с преференциални митнически споразумения, с намирането на партньор и създаването на смесено дружество е добър вариант. Това съветват повечето от фирмите, които вече имат опит. Препоръката не е само заради използването на по-изгодни условия, а и заради споделянето на опита и познаването на местния пазар.

Не може и без риск

“Условията за инвестиции в Сърбия могат да се оценят като добри от гледна точка на потенциала за развитие на региона като следваща държава-членка на ЕС и съществуващите пазарни ниши в сферата на публичните услуги, но има и рискове”, коментира инж. Николай Вълев, директор на “Трейс интернешънъл” и мениджър на международната дейност на “Трейс груп Холд”. Той добави, че трябва да се отчита липсата на окончателна позиция на страната в процеса по присъединяване към ЕС, а резерви поражда и вътрешната политика за съкращаване на разходите с оглед на глобалната криза, която се отразява негативно в Сърбия. От няколко месеца новото сръбско правителство се изправя пред предизвикателството да ограничи силно държавните разходи, а в началото на октомври финансовият министър Лазар Кръстич обяви, че те ще включват намаление на заплатите в бюджетния сектор и увеличаване на ДДС. В момента страната има бюджетен дефицит 6.5% от БПВ и 19 млрд. евро външен дълг. В същото време и безработицата надминава 20%. Притесненията са, че това би намалило като цяло покупателната способност в страната, в която коренни икономически реформи изглеждат неизбежни. Сърбия все още има много държавни компании и една от препоръките на Европейската комисия е за приватизация и подобряване на средата за бизнес.

Представител на финансова компания, която обмисля по-сериозно стъпване на сръбския пазар, коментира, че бавните и тежки административни услуги са сред сериозните проблеми с които се сблъскват. Във финансовия сектор в Сърбия изглежда предстоят размествания – за последната година три банки, контролирани от държавата, бяха закрити. В същото време австрийската UNIQA Insurance Group обяви, че ще придобие застрахователния бизнес на швейцарската Baloise Group в Сърбия и Хърватия срещу общо 75 млн. евро.
Данаил Данилов, член на борда на директорите на “Спиди” коментир

а, че определено има възможности за инвестиции в сферата на куриерските услуги. Според него, общо погледнато, отношението на местния бизнес към български инвеститори е по-скоро положително, но от друга страна бизнесът в страната все още не е много отворен заради структурата на частното предприемачество. Последното се състои от няколко големи конгломерата с многопосочни интереси и множество малки фирми, които са между сивата и бялата икономика, по думите на Данаилов. По негови наблюдения в Сърбия определено се опитват да подобрят средата за инвестиции и в перспектива след присъединяването към ЕС западната ни съседка може да ни изпревари по развитие на малкия и среден бизнес, защото има по-развити традиции.

Ориентиране в обстановката

От “ЕР Холдинг” обясниха, че оценяват високо сегашните възможности за икономическо развитие и виждат добри възможности за участие в нови енергийни проекти. „На един чужд пазар се стъпва не заради проблемите, а заради възможностите. Възниквали са текущи проблеми, но сме ги решавали и с помощта на местните партньори и институции“, коментира Иван Личев, председател на борда и финансов директор на холдинга. Намирането на първоначални контакти беше посочено като предизвикателство от „Трейс Груп Холд“, а при „Спиди“ това е било намирането на местен партньор.

Работа с местен партньор препоръчват от „Медика“ - производителят на медицински изделия и лекарства от години изнася за Сърбия, и работи на силно регулиран пазар като болничния. „Нашият опит ни показа, че трябва да работим с местен партньор, който познава пазара“, обясни изпълнителният директор на компанията Пенка Тишкова. От 2007-2008 г. дружеството работи активно на болничен пазар, т.е. участва в търгове. Заради „ценовата война“, както я определи Тишкова, постепенно се изтеглят от болниците за сметка на свободни продажби в аптеки. Законови неуредици са причина голяма част от търговете да са с много кратък срок за доставките – за не повече от три месеца, а освен това сръбските компании имат законово предимство – при класиране те могат да спечелят с 20% по-висока цена над офертата на чуждестранен участник. Предимство е плащането – там няма такива забавяния като в България, освен това болниците имат голям бюджет и заявяват големи количества, обясни Тишкова.

Тя разказа и за негативния опит на „Доверие Обединен холдинг“ в страната („Медика“ е част от холдинга). Преди няколко години веригата за дома и строителството „Мосю Бриколаж“ прави дълго време опити да се наложи на сръбския пазар, но така и не успява да постигне добро представяне, затова се изтегля. Освен трудностите с намирането на служители, Тишкова изтъква като основна причина и тежките порцедури по покупки на държавни и общински терени и получаването на разрешителни.

Подобен проблем продължават да отбелязват и от „Трейс груп“ Николай Вълев обясни, че чуждите изпълнители срещат трудности с достъпа до обектите заради големите затруднения на държавата да осъществи навременното одържавяване на терените. Той подчерта доброто отношение на местните власти, за които привличането на инвеститори и подпомагането им, доколкото могат, е сред основните им приоритети.

Как България помага на износителите

- Държавно гарантиране и застраховане на експортните кредити – освен за износители, ще стимулират и финансово-кредитни институции.
- Финансиране през ББР, свързано с внос и износ, застраховане, гарантиране на заеми. Подписаният скоро договор с унгарската Eximbank осигурява още 10 млн. евро кредитна линия за отпускане на финансова подкрепа
- Финансиране на вносители на български стоки и компании, които искат да предлагат български продукти и услуги
- Косвено стимулиране за износ на продукти от високите технолодии и такива с висока добавена стойност по оперативна програма “Иноваци и конкурентноспособност”.

Заб. Освен за Сърбия, стимулите важат и за други държави.

Възможности и облекчения

Eдна от сериозните възможности за производителите от Сърбия е излизането на големи пазари с преференциални митнически ставки. Стоките, произведени в страната, се облагат с 1% мито при износ за Русия, Беларус, Казахстан и Турция. Условието е компанията-производител да има поне 51% сръбско участие, а ниското мито важи и за вноса на стоки от тези държави. За държавите от ЕС износът не се облага с мито, но за отделни продукти, като хранителни стоки, има ограничени квоти. Миличевич очаква повишение на стокообмена след като бъдат намалени и ставките за внос от ЕС – по силата на предприсъединителния договор от 2010 г. до 1 април тази година те трябва да станат 1% за почти всички стоки със сертификат “Евро1”, обясни съветникът.
Ал. Миличевич смята, че предприсъединителните фондове в Сърбия са добра възможност за българските компании, които искат да отидат там. Те могат да се възползват и от поръчки за пътища, и като консултанти, които да споделят вече натрупаният си опит от работа с европейските фондове, е неговото мнение. 

Развитие на смесени туристически проекти между България и западната й съседка е друга насока, в която от сръбското посолство виждат перспектива. И от двете страни на границата това са най-бедните региони, но липсата на индустрия е запазила природата им. “Специално в пограничните райони има възможности за туризъм, свързан с екстремни спортове, посещение на природни и културно-исторически забележителности, кулинарен туризъм”, смята Миличевич. Той добави, че такива комбинации са световна тенденция и по европейските програми за трансгранично сътрудничество вече има много такива проекти.

От българското Министерство на икономиката смятат, че увеличение на стокообмена може да има предимно в леката промишленост – хранително-вкусовата, производството на висококачествени вина, а потенциал има и при дървопреработващия сектор, смятат от МИЕ. Като други перспективни области от министерството виждат фармацията, химическата и нефтохимичсъщоеската промишленост, текстил, обработка на метали. Засега най-голям дял в българския износ имат рафинираната мед и сплави и електрическа енергия. През 2012 г. влизащите към България стоки са били оловни руди и концентрати и медни отпадъци.

Данъците в Сърбия

Данък корпоративна печалба - 15%

Данък върху дивиденти, капиталови печалби, лихви  - 20%

ДДС - 20%

Облекчен ДДС* -  8%

*Важи за основни хранителни стоки, ютилити услуги, вестници и др. 

Осигуровки

Пенсионна - 11%

Здравна - 6.5%

Безработица - 0.75%

Субсидии за инвеститори

Тип проект                                                       Възстановени разходи

Висока значимост, поне 200 млн. EUR        До 17% от инвестицията

инвестиция и 1000 работни места

Голям проект за поне 100 млн. EUR             До 17% от инвестицията

и 300 раб. места

Голям проект за 50-100 млн. EUR                 До 20% от инвестицията

с поне 300 раб. места

Средно голям проект за поне 30 млн.           До 17% от инвестицията

EUR и поне 150 раб. места

Помощ за открити работни места                 4000-10000 EUR за всяко

Източник: Serbia Investment and export promotion agency

Балканските стени на Сърджан Драгоевич (накратко за "Парад")

На Балканите обичаме да издигаме стени. Високи, двуметрови зидове, които да ни пазят от непознатия свят. Огради, с които да защитим собствените си малки светове от непознатото, от чуждото, което винаги ни изглежда лошо. Независимо дали е съседната държава, съседният двор или някой, различен от нас. Затова само на Балканите има хора, които могат толкова добре да разберат и да покажат различията и страховете от тях.

Сърджан Драгоевич е от многото балкански режисьори, за които войната между различията има барутен вкус, но е сред малкото, които успяват да покажат войната между тези различия повече със смях, отколкото със сълзи. Последният му засега филм “Парад” ("Parade", 2011) избира за основа истинската история на първите гей-паради, организирани в Белград, на които се стига до кървави сблъсъци с неонацисти. И успява да предаде не само балканската хомофобия, не само мачовския хумор и симпатията към отритнатото гей-общество, а и цяла югославска лавина от неразбиране, затваряне, стремеж само ти да си правият и правилният, която години наред разкъсваше бившата конфедерация от войни.

Наред с голямата война, онази на големите мъже и големите битки, на куршумите и танковете, тече и една малка, незабележима наглед война. Тя е дребна, в дребните жестове на личните вражди, в неотстъпчивостта към другия, в подозрението, с което подхождаш към различните. Но завъртени от голямата война, забравяме, че точно тези малки битки са я довели пред вратите ни. В “Парад” Драгоевич избира да покаже една точно такава наглед малка битка – гей-обществото на Белград срещу млади неонацисти, стари бивши военни (които трибуналът в Хага би търсил, ако имаше повече сили) и патриархалния балкански морал.

Като всеки хубав филм и в този има любовна история, даже няколко, има смях, има пътуване и много оригинален хумор. Има и кръв, и неочаквани сълзи, и финал, който дойде изведнъж. Отвъд битката на хората с различна сексуална ориентация да покажат, че ги има, Драгоевич оставя въпросите за това колко сме готови да приемем различията у другите – били те расови, от личния живот или от националността. Колко сме толерантни всъщност и не е ли ежедневието ни една постоянна борба между това, което искаме да бъдем, и това, което другите очакват? И ако едно по-старо поколение е хвърляло гранати и е убивало в името на национализма си, не прилича ли и по-младото на него с отказа си да погледне и приеме този, който не прилича на него, макар да няма бомби, а само бухалки?

Преди около 20 години, в разгара на войната в бивша Югославия, България ми изглеждаше на косъм да попадне също в конфликта. Бомбите тогава изглеждаха близо, а мракът на пост-социализма беше обхванал всички в страха какво ще се случи. Тогава, с детска наивност (а знаех, че е наивно), си лягах рано, за да избягам от страха, че войната ще се пренесе точно тази нощ към мен. Порасналите бягат по друг начин – в скривалища, в себе си, далеч в други държави и градове... Но никога не могат да избягат от себе си и от войните, които сами си носим. Историята на “Парад” може да се е случила в Белград, но може да се случи и на още много, много други места. Тя продължава да се случва с подозрението към различния, с ежедневна любов, чрез която се бориш да запазиш една по-голяма, с проглеждането и болката по загубените хора и места, за които преди това никога не би помислил, че ще ти липсват.

Сюжетът:

Лимон (Никола Койо) е бивш военен, който носи всички белези на балканския страшен мъж – дотам, че държи пистолети във вазите, вместо цветя. Бисерка (Христина Попович с изключително добра роля) е кандидат-втората му жена, която се е заела да организира невиждана сватба и намира идеалната агенция, която да й помогне. Само че с една подробност – собственикът и главен арт-организатор Мирко (Горан Йевтич) е гей. След няколко недоразумения между партньора му – ветеринарният лекар Радмило (Милош Самолов), и Лимон, агенцията се съгласява да направи сватбата-мечта. С условието бившият военен и неговите приятели да охраняват гей-парада в Белград. Нищо обаче не е толкова лесно и по балканските пътища, в розова кола, Лимон и Радмило се отправят на едно пътуване колкото в миналото, толкова и в неочаквани бъдещи приятелства.

А междувременно един от организаторите на нападенията срещу гей-обществото се оказва синът на Лимон от първия му брак. И така, баща и син застават един срещу друг, докато балканският хумор внезапно преминава в балканска драма. Дълбока, тежка и необратима, със смях и сълзи, след които никога няма да виждате малкия свят наоколо както досега.

Das Man

Те нямат въпроси,
а търсят неистини,
те гледат на дните си
като на нещо измислено.

Тези дни ще се случат
ако друг ги поиска,
той ще пише сценария
и ще се смее неискрено.

Той ще дава и ролите,
във които ще влизат,
всеки път ще е същото -
Той е Цезарят, те са робите.

Те си носят кръстове,
без които не могат,
приковани в безсилие
от първата дума до гроба.

В боговете измислени
трябва някой да вярва,
как ли иначе ще са живи,
ако с разума им изневеряват?

Как ще вдигат ръцете си
с милостиня във шепите
и ще хвърлят трохите,
ослепели от себе си?

Кой ще гледа с въздишка
тези храмови идоли,
кой ще вгражда душата си
в техните зидове?

Кой ще дръпне завесата
в театралната драма,
ще разгони суфльорите,
ще открие измамата?

Кой ще пише трагедии
със собствени думи,
ще обръща посоките
и ще търси сметки
за всичко изгубено?

Кой ще хване синьото,
заключено в шепите,
да рисува небето,
откраднато от сърцата ни?

И нима ще остане
още нещо от вчера,
още стари отломки
и отровни химери?

Утре няма описано,
в утре няма програма,
утре всъщност се ражда
от една днешна, омръзнала драма.